Да убиеш будител

Момченцето гледа мрачно през прозореца. Личи, че е плакало, пък и баба му се кара: „Няма да си бършеш сополите в ръкава на якето!”

Детето отново се разревава. „Що плачеш сега, що ме нервираш?”. Баба му, на видима възраст около 70, е ужасно намръщена. Тя май по принцип си е такава – тия бръчки не са от смях, това са бразди от непрекъснато мръщене.

Докато трамваят пъпли по „Шипченски проход”, момченцето (може би на 7-8 годинки) хълца от плач все по-безутешно. Сълзите му извират направо от сърцето. Ама направо ще се скъса това негово сърчице...

„Какво се е случило?” – не издържа един възрастен човек. „Не се месете!” - грубо отговаря бабата, но сетне от намръщената й уста започва да се лее дълъг монолог, който прилича на лай: „Искал да празнува Хелоуийн! Хе лоуийн ще ми празнува! Купил си и маска на вампир! То пари за хляб няма, той си купил маска на вампир! И в училището щели да се маскират! Какво е това чуждопоклонничество! Утре е ден на народните будители! Той тях ще почита! Будителите ще почита!”

Слизам на спирка, която не е моята, защото не мога да издържа. Вървя с усещането, че съм погълнала цял казан гнусна отвара, и си мисля, едновременно с гняв и тъга, дали този вещугер току-що не извърши тежко престъпление.

От болката до омразата

Ако в Наказателния кодекс имаше параграф за убийство на детска душа, смръщената жена би трябвало да получи ефективна присъда. При това деянието й беше извършено пред очите на много свидетели. Всички пътници в трамвая наблюдавахме как тя по особено жесток начин тъпче чувството за радост и смазва усещането за празничност в душата на своето внуче. Влязла е там с взлом и ограбва най-ценното в нея. Вършее безмилостно, понеже знае добре, че стопанинът й е малък и беззащитен.

Представям си как днес разочарованото и омъчнено момченце утре ще превърне болката си в омраза. Лишено от трепета на очакването за маскарад, от озарението на играта и смеха, това преждевременно (и насилствено) състарено дете ще се смръщи като своята баба. Ще гледа мрачно. Светът ще му се струва крив. Всичко наоколо ще му изглежда сиво, безнадеждно и унило.

Това е първото престъпление на онази жена от трамвая.

Но има и още едно. Ще го нарека... непредумишлен опит за масово убийство.

Смятате, че прекалявам?

Хайде обаче да преброим колко души „пречука” бабата на момченцето с думите „Утре е ден на народните будители! Той тях ще почита!”

Покушение от простотия

Ако не стотици, тя видя сметката на десетки български писатели, просветители, книжовници и революционери, чийто духовен принос към възраждането и обединението на нацията честваме на 1 ноември. Попиля дълъг списък с имена – от Свети Иван Рилски, Паисий Хилендарски и Григорий Цамблак, през братя Миладинови, Добри Чинтулов и Любен Каравелов, та чак до Христо Ботев, Васил Левски и Иван Вазов.

С един замах (непредумишлен, пак повтарям, понеже е от глупост и от простотия) трамвайната баба напълно ги разпердушини в качеството им на будители. Обърна тъкмо наопаки съдържанието на мисията, която са изпълнявали с обич към нас, и така извърши покушение над смисъла и енергията, които са движили тези живи хора да ни пробуждат и просветляват.

През очите на внучето те изглеждат скучни. То не знае нищичко за тях. Знае само, че му отнемат вампирската маска и насила му пробутват някакви непознати от бронз и цимент, опаковани в странната дума „будител”.

Какво е будител? Никой не му е обяснил.

Да не е онзи, който те събужда сутрин, за да тръгнеш за училище, а така ужасно ти се спи? Такъв ще да е. Защо да го почитам тогава? Ами няма пък да го почитам!

Наказанието да е много, много сурово!

Освен, че не е наясно с думата „будител”, детето няма представа какво стои и зад думата „почит”. Смътно усеща обаче, че това е нещо неприятно. Нещо, което не предполага забавление, а да застанеш мирно. Да бъдеш неподвижен и със смръщени вежди, когато ти се подскача и тича.

На мястото на момченцето от трамвая аз бих възненавидяла тия „будители”. Щях да им отмъстя, като ги загърбя и намразя. Завинаги щях да заключа душата си, за да не им дам никаква възможност да й погостуват. Оттук нататък те нямаше да съществуват за мен, освен в случаите, когато някой ми натрапи повод да ги „почета”, т.е. за пореден път да изпитам неприязън.

Ето защо аз твърдо пледирам, че бабата е виновна! Тя е морален и духовен престъпник! Вярвам дори, че ще си получи наказанието, и то ще е много, много сурово!

Както си вървя обаче, ожесточението ми все повече се смирява. Неудобно ми е да призная и пред себе си, но започвам да усещам жалост. Опитвам се да разбера тази жена и да си обясня нейната жестокост. Понеже в истеричния й лай долових отчаяние, а отчаянието означава липса на опора и хоризонт, нито искам да прибързвам, нито имам правото да обявявам своята присъда, нали?

Иронията на живота

Допуснем ли, че е родена в началото на 30-те години на миналия век, бабата на момченцето е била момиченце, когато е започвала Втората световна война. Години наред тя е чествала празника на будителите (въведен впрочем след две национални катастрофи, за да повдигне духа на българите), но някъде в гимназията той бил отменен (1945 г.) и оттам нататък й се наложило да манифестира на Девети септември.

После й се наложило да манифестира и на Първи май. После й се наложило да празнува тайно Рождество и Възкресение Христово. После й се наложило да гледа подозрително на коледарчетата и сурвакарчетата, момичетата лазарки и гергьовските овчари, еньовските магьосници и кукерите на Сирни Заговезни. После те изчезнали. А после...

Е, после дошла така наречената демокрация и с нея нахлули всякакви обичаи. Например да подариш сърчице или да се престориш на таласъм. „Чуждопоклонничеството” изкушило душите на нейните деца и внуци, защото предлагало веселба. Нещо повече, то предполагало свобода. Свободата пък предлагала и предполагала любов, игра, любовна игра, радост, и приключение, осъществяване и движение...

Не, в случая не влагам антикомунистическа патетика, нито претендирам за психологическа задълбоченост. Просто вървя и си мисля за иронията на живота:

Едно внуче искало да се маскира като вампир. Една баба не дала на внучето си да се маскира като вампир. Самата тя непрекъснато ходела с маска на вещица, защото душата й била опустошена и ограбена така, както сега ограбва и опустошава душата на своето внуче. Тя роптаела срещу Хелоуийн, но несъзнателно празнувала Хелоуийн. Тя апелирала внучето й да се вкопчи в „будителите”, но без да иска го отблъснала от тях. Тя била виновна, но същевременно била невинна...

Когато се прибрах у нас, изчетох всички текстове, писани от нашите будители преди век-век и половина, че даже и два-три века по-рано. Навремето завеждах рубрика, която да припомни тези умни размишления, а днес потърсих в думите им пристан и убежище, утеха и надежда.

И знаете ли какво открих?

Детето, което все ругаят

Открих, че не открих ласкателство за нас. Почувствах се като детето от трамвая, което все ругаят. Даже Иван Хаджийски в „Оптимистична теория за българския народ” пише: „...Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас... Бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.”

Трябвало е много да обичаш своя народ, за да го критикуваш толкова остро. Непросвет(л)еният и безразличният никога не би написал така натежали от огорчение думи. Той нямаше да слуша мълчаливо нито отчаяния монолог на жена, доведена до нивото на скот, нито щеше да слезе от трамвая, щом истината за нас го шамароса през лицето.

Сега обаче ще спра и ще си избърша сълзите в ръкава.

Мъчно ми е. Чувствам се ужасно, защото станах съучастник в операцията „Да убиеш будител”.

Да, толкова ми е зле, че ми се ще да подремна.

Автор: Любослава Русева/ Редактор: Б. Рачева

Текстът е публикуван във в. "Преса"