Дали и Полша няма да поиска екзит?

"Щом успяхме да се разберем с гръцкия премиер Алексис Ципрас, ще се справим също и с Полша на премиера Качински", казваха европейски дипломати след изборната победа на Ярослав Качински и неговата национал-консервативна партия "Право и справедливост"(ПиС) през 2015 година. Макар мнозина политици в Брюксел да нямаха добри впечатления от него по времето, когато Качински беше премиер на страната (2006-2007 г.), те отначало приеха много спокойно създаването на кабинета, воден от Беата Шидло. Качински не влезе в него, но много бързо стана ясно, че именно той дърпа конците и има думата по всички важни въпроси.

Отначало политическите наблюдатели в Брюксел си обясняваха възникналото напрежение между Варшава и ЕС като опит на Качински с помощта на твърда политика да си спечели необходимото уважение в Полша и в чужбина. Но много бързо проблемите се разраснаха. Още през януари 2016 г. Еврокомисията реагира на проблемите около  Конституционния съд, възникнали вследствие на първата съдебна реформа на "Право и справедливост". Стигна се до формална процедура, която трябваше да провери дали Полша спазва правовите и демократични принципи на ЕС.

Официалните кръгове в Полша отговориха на това с антиевропейски лозунги. Дотук опитите на Брюксел да брани правовата държава в Полша бяха по-скоро "беззъби" – защото, според действащите европейски договори, е почти невъзможно на отделна страна-членка да се налагат реални наказания в подобни случаи.

Антигермански настроения

Отговорът на Варшава не закъсня - полското правителство започна да поставя под въпрос някои от правомощията на Европейската комисия (ЕК). Критиците на правителството го обвиниха, че разпалва антигермански настроения в страната. Наблюдателите решиха, че по този начин управляващата партия на Качински се опитва да си осигури солидна подкрепа сред избирателите. При това отношенията с Германия още от 90-те години на миналия век бяха един от стълбовете на полската външна политика, а Германия беше един от най-важните застъпници за приемането на Полша в ЕС през 2004 година.

Търканията достигнаха своя апогей при преизбирането на президента на Европейския съвет - изведнъж Варшава започна да говори, че бившият полски премиер Доналд Туск всъщност бил „германски кандидат“, а не полски. Вместо да го подкрепи, Варшава се обяви срещу преизбирането му през март 2017 година. Политици от управляващата партия в Полша стигнаха дори дотам да твърдят, че Ангела Меркел била "принудила" останалите 27 правителствени ръководители от ЕС да гласуват за „нейния фаворит“.

От камбанарията на "Право и справедливост" изглежда, че оспорването на правомощията на европейските институции и дистанцирането от Германия са средството за "възстановяване на полския суверенитет". Още през първите месеци от мандата си правителството във Варшава се отвърна от Берлин като дотогавашен главен съюзник на Полша в ЕС, и се преориентира към Лондон. Освен това то задълбочи сътрудничеството си със страните от Вишеградската група – в която освен Полша влизат още  Словакия, Чехия и Унгария.

В дяволски кръг

Дебатът за квотното преразпределение на бежанците сред страните от ЕС засили в Полша усещането, че ЕС налага на страните-членки един нежелан от тях мултикултурализъм, който бил диктуван най-вече от Берлин и застрашавал националната идентичност на отделните държави. Полските държавни медии представиха терористичните атентати в Западна Европа като пряка последица от политическите грешки на истаблишмънта в Брюксел.

Качински играе умело с напреженията, възникващи между Изтока и Запада, чийто отзвук надхвърля границите на Полша. Така например много от гражданите на новите страни-членки на ЕС мразят да бъдат поучавани от "стара" Европа. В Източна Европа гледат на приемането си в ЕС като на възстановяването на една историческа несправедливост, а не като на прием в западното училище за демокрация, правова държавност и толерантност. Преди ЕС беше за Полша мерило за поведение, но днес общността се е превърнала в "по-малкото зло".

Управляващата партия "Право и справедливост" обяснява на своите привърженици, че страната трябва да остане членка на ЕС не за друго, а за да може да упражнява влияние над Европа, включително и над европейската политика спрямо Русия. Паралелно с това правителството и държавните полски медии рисуват една крайно негативна картина на Европа, твърде сходна с онази, която рисуваха във Великобритания непосредствено преди референдума за Брекзит.

Задава ли се референдум?

Одобрението на поляците за ЕС в момента надхвърля 80 процента, но това може да се окаже измамно. Защото повече от 70 процента от полските граждани не желаят страната им да влиза в еврозоната. Едва половината от тях посочват, че биха приели въвеждането на еврото, ако това е задължително условие за оставането на страната им в ЕС.

Още повече биха се стопили симпатиите към Европа, ако оставането на страната в ЕС бъде обвързано с приема на бежанци. Правителството във Варшава гледа на ЕС през твърде прагматични очила – то иска да получава облаги от Брюксел, например да се възползва от предимствата на щедрия Кохезионен фонд, но не и да проявява някаква солидарност, например относно приема на бежанци. А как ли ще реагират полските избиратели на очакваното съкращаване на европейските средства за Полша от 2020 година нататък?

Страната изглежда се върти в един омагьосан кръг: от 2015 г. насам тя е с отслабени позиции в ЕС и дори оправданите ѝ призиви за реформи в ЕС могат да останат нечути, поради  проблемите, които самата Полша създава с неспазването на правовите принципи. Всичко това може да засили недоволството вътре в полското правителство и в средите на цялото общество и в крайна сметка да доведе до идеята за референдум относно бъдещото членство на страната в ЕС. Опозицията вече предупреждава, че политиката на Ярослав Качински тласка страната към Полекзит (Полша+екзит, б.ред.)

Още по-вероятен обаче изглежда следният сценарий: полската антипатия към новите европейски интеграционни проекти, съчетана с постоянните напрежения между Варшава и Брюксел и изкривената картина за ЕС, разпространявана в полското общество, биха могли да доведат дотам, че страната да бъде изтласкана в периферията на ЕС, движейки се занапред на значително по-бавна скорост от останалите в Европа.