Джако - цената на метаморфозата

Защо да говорим за него? Защо бе поп-идол? Защото живееше по-бързо и по-открито от нас? Защото умря като звездите, които продължават да бъдат боготворени и след смъртта си? Същевременно твърде рано, твърде мистериозно, твърде трагично. Елвис Пресли, Мерилин Монро, а и Джон Ленън умряха при сходни обстоятелства. Оставяйки достатъчно материал за създаването на легенди. Но при него всичко е по-различно.

Живот във фикция

Най-напред: със смъртта си Джако би всички рекорди. Никога преди това новината за нечия смърт не е разтърсвала света по такъв начин. Интернет почти блокира за цял ден заради огромното натоварване. Плачещи китайци, онемели африканци, потънали в скръб бразилци: милиони се утешаваха във Фейсбук.

Майкъл Джексън бе първата и най-вероятно последната световна звезда в класическия смисъл на думата. С него окончателно идва краят на ерата на аналоговите технологии, в която успехът се измерваше с продадените звукови носители. Днес, във времената на даунлоуда глобалната музикална общност е раздробена и необозрима. Неговите гъвкави движения с раменете се копираха от Аляска до монголската пустиня, рекламният му клип за Кока-Кола стана култов дори в комунистическа Русия. Той бе откривателят на един своеобразен музикален и танцов език, който възпламеняваше системи, религии и поколения. И още как!

Джако взриви всички измерения. В Прага го гледаха 350 хиляди души - какво са насреща 250 хиляди в Уудсток през 1969? Той е продал най-много албуми /750 млн/, получил е най-високите хонорари. А гигантоманията не спира дотук: над 1,6 млн фенове пожелаха да се борят за 17 хиляди входни билети за траурното му тържество. Майкъл Джексън - първата и вероятно последна универсална звезда. Изстрелите по Кенеди, стъпването на луната - всичко това са събития от медийната каменна ера.

Да не забравяме и личната му "трагедия на успеха". Неговият възход и падението му са от типа, от който обичайно писателите и режисьорите изковават истории, т.е. фикция. Майкъл Джексън живя във фикция. Той се видоизмени. Накрая бе всичко и нищо: черен и бял. Мъж, но с неясна сексуалност. Възрастен човек, но и дете.

Дяволският опит да искаш да си друг

Цената на метаморфозата бе изписана в буквален смисъл на лицето му. Черният Майкъл Джексън искаше да бъде по-бял от белите - така поне изглеждаше. Във втората половина на краткия му живот тялото му се бе превърнало в опитна лаборатория за майсторите на пластичната хирургия. Носът, косата, кожата - Джексън не остави нищо недокоснато, нищо не остана в оригиналното си състояние.

Това, което остава, е тъгата. За поколението между 30 и 55 години неговата смърт е повод за носталгичен поглед към собственото минало - той остава символ на 80-те и 90-те години. Неговите сценични шоу-програми, клиповете му, превръщането му от дете-звезда с афро-прическа в световна фантастична фигура присъстват в спомените на всички. Всички те тъжат за епохата, оставила отпечатък и върху техния живот. За което ще се говори още дълго.