Днес - лоша дума, утре с бухалка!

Бихме ли могли да разпознаем навреме един насилник? Амбициозен въпрос, но си струва да го зададем. Особено след като се разбра, че двама младежи с добра репутация са пребивали редовно тригодишно дете и дори са заснели какво са извършили.

Нито учители, нито родители знаят как да реагират на тормоза между деца. Това откритие е на поне десет години, а подобрение или няма, или е твърде незначително, за да бъде споменавано. Представителни изследвания на този феномен в България почти няма, а тези, които съществуват, са подценявани от държавните институции. Както и самият проблем.

Ниска чувствителност

Темата беше съживена в публичното пространство, след като тригодишно дете беше пребито почти до смърт от 18-годишни младежи, ученици в столични училища, правещи добро впечатление и вдъхващи доверие. Толкова голямо доверие, че да заблудят дори и майката, оставила детето си на грижите им. Това надали е учудило изследователите – повечето от тях знаят, че в българското общество има ниска чувствителност към ранните прояви на тормоз и слаба разпознаваемост на самия феномен. Обикновено на тормоза се обръща внимание, когато е твърде късно или когато проявите му са физически.

Подобно подценяване излага обществото на редица опасности, както се посочва и в европейския проект Tabby за изчисление на риска от проявите на тормоз сред младежите. Просто тормозът е като малката снежна топка, търкулната надолу по склона - днес е сведен до лоша дума, утре е с бухалка в ръце.

Тормозът като феномен

Според Центъра за изследване на демокрацията, проявите на тормоз не се разпознават включително и от самите деца, които са участници в него. Повечето ги смятат за шега или за някакво справедливо наказание. Не съобщават за това, че са били жертви на тормоз, включително и по следната причина: най-често самите те отговарят на тормоза с тормоз и се чувстват уязвими. А също и засрамени, понеже просто са искали “да си го върнат”.

По данни на Центъра от края на 2014 година, това е една от основните причини около 80% от учениците да отричат някога да са били жертви или извършители на тормоз. Според изследване на Фондация “Човек плюс”, цитирана от БНТ, по-малко от 20 процента от случаите на психически тормоз в училище достигат до учителите или училищното ръководство. Междувременно изследователите са достигнали до извода, че безнаказаният училищен тормоз естествено прераства в онлайн форми, където пък се посреща като безобидна проява или като забавление от страна на родителите. Омаловажаване, което на свой ред усилва агресията в поведението. “Това е порочен кръг”, казват от Центъра за безопасен интернет, където е правено изследване на онлайн омразата, практикувана като забавление.

Когато училището отсъства

Изследвания, провеждани в Западна Европа и Северна Америка, разграничават редица прояви на психическия тормоз, които българското училище изглежда неспособно да забележи. Сред тях са например тормозът по хомофобска, расистка или сексистка линия, които в българската среда са неразпознаваеми дори като негативни прояви, а камо ли като прояви на тормоз.

Българските учители са в двойно неблагоприятна ситуация спрямо своите западноевропейски колеги – те не само страдат от липса на финансова мотивация, признание и респект, но са поставени и в ролята на хронично изоставащи от методическата и педагогическа среда, която да обогати професионалната им пълноценност. Българският учител вероятно е последната инстанция, към която един ученик, пострадал от такива форми на тормоз, би имал смелостта да се обърне.