До следващата стачка, до следващите избори

Сто и двайсет миньори, 60 часа, 500 метра под земята протестират заради системно забавяните си и орязвани заплати. Горе колегите им събират последните си стотинки, за да купят храна за протестиращите в забоите. Смачкани, уморени, доведени до отчаяние от безскрупулния си работодател хора. Тази социална драма щеше да предизвиква естествено и еднозначно състрадание, ако не беше до болка познатото вече от последните години повторение – стачка по време на избори. Предавана „на живо“ по телевизията наблюдаваме една сърцераздирателна, но крайно банална политическа мелодрама, в която жертви са не само миньорите, но и зрителите-гласоподаватели.

Кой кого използва?

Разбира се, съвпадението този път може и да е случайно. Но едва ли. Възможно е моментът да е избран от самите миньори, за да се възползват от повишената предизборна социална „чувствителност“ и да си получат заплатите. И защо не – та нали самите те толкова пъти са били предизборно използвани. Като преди евроизборите през 2014, когато бяха принудени да гласуват за управляващата тогава БСП – чрез заплаха за уволнение и глад и чрез ваучери за храна. А после се биха пред празните рафтове в бакалията на работодателя си.

Съвсем не е изключено и самият той да е инициирал протеста срещу себе си, за да постигне някаква своя си цел. Както постъпи преди парламентарните избори през същата 2014-та, когато вдигна на протест всичките си хиляди работници от Бургас и Русе до Перник и Бобов дол, за да получи пари от държавата. Работниците пък с гласовете си вкараха в парламента собствената му партия, коалирана по онова време с партията на позабравения вече Николай Бареков. Който пък слезе в мината и като „съмишленик на миньорите” им обеща „работни места, достойни заплати и пълен хладилник” и ги посъветва „да не се подлъгват по политическия популизъм”.

Възможно е, разбира се, сега и някоя друга партия да е понасърчила стачката. Така или иначе всички партии са принудени да се включат в театрото, за да се възползват от него или за да не изостанат от другите. И се започна едно всеобщо вайкане и окайване на „нерадостната съдба на миньорите“. Омбудсманът, накипрена с миньорска каска, слезе при протестиращите и след 8 часа излезе заедно с тях като победител. Кандидат-президенти усилено засвидетелстваха съпричастност. Това вече даже не е експлоатация, а е робство, проплака един от тях. Опозиционни партийни лидери заобвиняваха управляващите, че се крият от „неудобните теми“ и че ситуацията в страната била заприличала на "необявено извънредно положение".

Управляващите пък от оправдания бързо преминаха в контраатака. Самият премиер заплаши, че ако заплатите не бъдат платени веднага, ще прекрати концесията и намекна, как тя навремето била дадена за 1 лев от някои, „които сега се опитват да се правят на обществени защитници” - явно силно ядосан, че е бил изпреварен от омбудсмана и че самият той не се е сетил навреме да влезе в забоите и да излезе като победител.

Икономически абсурд и политическо лицемерие

Всъщност, цялата тази социална загриженост, плод на внезапно прозрение, е доста лицемерна. Защото всички отдавна много добре знаят истината, която има две страни. Първата е, че, колкото и отвратително безсърдечен да е работодателят, притежаващ повечето от въгледобивните мини в страната, положението на миньорите не се обяснява с това, че някой е решил да си поиграе малко със съдбата им, а с икономическото състояние на въпросната мина (а и на голяма част от целия енергиен бизнес на работодателя), заради което самото ѝ съществуване е на границата на икономическия абсурд. Следните фактори правят добива трайно и, вероятно непоправимо, нерентабилен: ниската ефективност и високите разходи; анемичните приходи - заради съотношението между цената на въглищата, купувачи впрочем само от един, притежаван от същия работодател, ТЕЦ, който също е на доизживяване); цената на произвеждания чрез изгарянето им ток. Затова мината от години работи на загуба. Затова още от 2012 година цялото дружество "Въгледобив Бобов дол" е в производство по несъстоятелност, а дълговете му към държавата, банки, доставчици и работници далеч надхвърлят 200 милиона лева.

Такава е безжалостната и безперспективна икономическа реалност. Въпросната мина обаче (а и не само тя) продължава да работи - въпреки всичко казано дотук. Което се дължи на политически игри, протекции и изнудване. Това е втората част от истината, която много добре знаят, и в която участват днешните опечалени от нерадостната съдба на миньорите. С годините собственикът на мината успя да създаде и дори да вкара в парламента своя партия, която служи като инструмент при гласувания или когато трябва да се свалят или крепят мнозинства и правителства. Тя е обаче също така и инструмент за изнудване на държавата - например за удължаване до безкрайност на екоразрешителното и на лиценза на въпросния ТЕЦ, вместо той да бъде затворен, понеже е сред 30-те най-вредни за здравето на хората и отговорни за климатичните промени въглищни централи в Европа (шести по броя на смъртните случаи вследствие на инциденти, за които е отговорен собственикът, и трети в Европа по изпусканите емисии серен двуокис). Или пък за да се отлагат до безкрайност десетки милиони задължения към държавата, като концесионни такси, осигуровки, неплатени данъци (което обяснява как може да се печели, дори когато се работи на загуба).

Безкрайна агония

Лицемерна е и политическата загриженост за „спасяването“ и „бъдещето“ на мината. Защото социалната цена за нейното (така или иначе неизбежно) затваряне би била много по-ниска и безболезнена от цената, която миньорите плащат за мъчителното ѝ и безперспективно съществуване. Тези дни покрай стачката, например, стана ясно, че за по-голямата част от тях веднага могат да бъдат намерени алтернативни работни места. Вместо това заседания, комисии и събрания усилено обсъждат „възможностите за продължаване на експлоатацията“. Никой не мисли за стратегия за неизбежно предстоящото редуциране на въгледобива. 

Скоро най-вероятно всичко ще се забрави и нещата ще си продължат постарому. До следващата стачка, до следващите избори.