Доган провинциалистът

Общественото мнение в България никога не е атакувало Ахмед Доган толкова остро, колкото в момента. Доган осребрява политическото си влияние, Доган е арогантен, Доган говори цинично, Доган херметизира българските турци - обвиненията са познати и, уви, в голяма степен сраведливи. Казвам „уви”, защото от друга страна си имаме работа с един невероятен политически талант, с фигура, която чрез ДПС (и заедно с други фактори) успя да предпази България от етнически междуособици.

Комплексите на затормозеното момче

В цялата дискусия обаче досега остава неразчетен дълбинният „генетичен код” на политика Ахмед Доган: провинциализмът. Провинциализъм, който по определение е бременен с комплекси за малоценност, а те пък избиват във всичко гореказано: лакомия и самозабравяне, грандоманщина и феодален деспотизъм. (Нищо лично срещу провинциализма, в крайна сметка голямото мнозинство хора, родени в България, сме провинциалисти по произход. Вреден е само политическият провинциализъм.)

Ахмед Доган е изключително умен човек и до оперетния си конфликт с Валерия Велева съумяваше да крие срамната тайна на своя провинциализъм. Издаде я съвсем неволно, тъкмо с опита си да говори „учено” и да иронизира журналистката в един псевдо психоаналитичен слог, с който пъпчивите студентчета под наем в София открай време търсят признанието на столичните колежки по жълтите павета. Очевидно беше забравил, че освен запотените от старание негови обожатели от тесния антураж, които поглъщат думите му като капки роса в пустинята, извън сараите, по широкия свят има и по-книжовни хора с усет за блудкавата парвенющина.

Бог знае какво е вярно от всичко изписано за пеньоари, пантофи и уискита, но фотографията, на която Доган целува ръка на журналистката, онагледява и обобщава целия кич. Какво е това? ХVІІ-ти век, кралски двор, барон и придворна дама? Не, това е затормозеното и комплексирано момче от провинцията, което вярва, че лачените чепици мигом ще го превърнат в светски лъв. Това е същото момче, което подписва мазния лист на ДС, защото не притежава степените на свобода, на които се радва „златната младеж” в сама по себе си провинциалната столица София.

Потури и мирис на вкиснало

Чепиците, и декларацията, впрочем, са не само смехотворна непохватност, респективно лоша съдба - те са класическо избиване на комплекси в опита да се покори света. В крайна сметка обаче, от гледна точка на въпросния свят, завоеванията на галантния провинциалист са повече от скромни, но пък са му по мяра: някоя и друга необарокова пирамида, плюс обожание и подчинение от едно малцинство, което заслужава повече образованост и свобода. Тъкмо поради това Доган се бои от международната сцена, той е силен във вилаета си - и това му стига.

На българската сцена пък днес отново е на мода Алековият герой - с потурите, с мириса на вкиснало, с дембелската лукавост и с обезоръжаващия си провинциализъм. Философът Ахмед Доган го знае и се държи адекватно, но само за своята клиентела. То затова и останалите го мразят: провинциалист, ама не от наш'те. А иначе любимата му историческа фигура положително е Наполеон - дребничкото момче от Корсика, което завладя света.