Докъде я докарахме?

Коментар на Мирела Иванова:

„На 12 март в 12 часа всички недоволни излизат с метли и лопати пред парламента” - из новините на в. “Преса”

Протестите из цялата страна започнаха да вземат неочаквани обрати и посоки - варненското шествие рязко се разцепи на две, в Пловдив бе поведено от рокери, яхнали мощни и шумни машини, а в София, Монтана и други градове гневът легна на релсите. Днес идеята е с метли и лопати пред парламента да изразим недоволството си от работата на депутатите.

Страхувам се, че спонтанният гняв на българите, изригнал в морската ни столица и заразил цялата страна, осветен от саможертвата на Пламен и понесен от високия патос на справедливостта, започва да придобива оперетъчно-карнавален характер. Вероятно защото се появиха най-различни “режисьори в сянка”, централно и по места, изпълзяха или пък долетяха от чужбина всевъзможни озъбени интереси, пръкнаха се в изобилие мними народни вождове и откровени вандали.

Какви трагически липси и наличия оголи бунтът? Научихме ли нещо повече за себе си в дните на изоставеното търпение? И защо мнозинството на “унизените и оскърбените” не успя да излъчи авторитетни лидери?

Късите ни хоризонти

В края на 1989 година паднаха задръжките, преградите и страховете, които държаха българите в рамките на една привидна общност. В нея ние съществувахме според онези лоши колективни правила, спуснати ни от държавата-партия. Бяхме наясно с късите хоризонти на осъществяването, с възможните стратегии и тавани за професионална реализация, с плитките хитроумия за надлъгване със системата, с примиренческите навици, в замяна на които бе налице една елементарна социална сигурност.

Когато желязната хватка на комунизма ни пусна, всеки от нас бе оставен на самия себе си, на собствените си формирани възгледи, натрупан и осмислен опит, морал, качества, образование, култура. И ние, омерзени от довчерашната колективна матрица, се впуснахме в осъществяването на индивидуалните си разбирания за свобода, впуснахме се в частните си справяния.

Не правеха изключение и хората, които се устремиха към политическия живот и се включиха в него. Нека не забравяме, че поне половината от тях ги излъчи улицата. Другата половина можеха да минат и за професионални политици, формирани в номенклатурните стратосфери на компартията. Всички те управляваха страната, след като ние самите ги бяхме избрали, с нашите гласове. Днес сме отвратени от политици и партии, макар те да са част от нашата общност и привидно поне функция на гласовете ни.

Днешната патова ситуация

Струва ми се, че до днешната патова ситуация се стигна заради поддържането през годините на “трапезния модел” на управление, нюансиран в разновидностите си при една или друга партия и твърде характерен за манталитета ни. Имам предвид, че около ядрата на централите се обособяваше кръг от свои хора, включително и интелектуалци, които се “уреждаха” с властта и започваха да я употребяват твърде безцеремонно и в разрез с каквито и да е обществени интереси.

Т.нар. политически елит, тоест - хората около властовата трапеза, се самосъхраняваше твърде капсулирано, предавайки си като щафета механизмите за злоупотреби, обогатявайки се за сметка на т.нар. народ. Обобщение твърде съмнително за разноликата социална, интелектуална и образователна цялост на изтиканите вън от живота хора, протестиращи днес по улиците на България. Тези хора сякаш остават извън всякакви регламенти, дори и заради неспособността си да предявят изпълними искания и да излъчат лидери. Не притежават нищо, освен хаотичните си отчаяни несъгласия - нито достатъчно разум, за да чуят здравомислието в собствените си редици, нито гражданска култура, за да го назоват ясно и последват.

Същевременно някак извън тях и техните яростни желания за промяна партийните елити продължават да остават глухи и заети със собственото си окопаване във и около властта - на “Позитано”, “Златни пясъци” и навсякъде в страната. И без да има признаци, че някой проумява случващото се.

Автор: М. Иванова; Редактор: Д. Попова-Витцел