Дунавската равнина: ни жива, ни умряла

В тази борба победители излизат Природните сили, които разделят България на пет области – Дунавска равнина, Старопланинска област, Крайщенско-Тракийска, Рило-Родопска и Черноморска област.

Дунавската равнина изцяло лежи върху прочутата Мизийска плоча. Ако я нямаше тази плоча, Дунавската равнина отдавна да е паднала толкова ниско, че по-ниско няма накъде. Да, така се случва понякога в живота, че само една Мизийска плоча те дели от лавата. И единствената ти надежда остава някой милостив вулкан да ти подаде ръка и да те извади на повърхността.

Какво се е надула като Хималаите!

Жестоката истина е, че в географията на Дунавската равнина има един срамен период, когато тя тръгва по наклонената плоскост, разделя се с Мизийската плоча и пада под морското равнище. Нагълтва се със солена вода, цялата обраства във водорасли и миди, като я погледнеш – ни жива, ни умряла, абе, изобщо не е за разправяне, но пак благодарение намесата на Мизийската плоча успява да изплува от създалото се положение, стъпва си на краката и дори получава званието Житница на България.

Давали са я в предаването „По света и у нас“ – не можеш позна, че се намира в България – една такава равна-равна, сякаш през нея не минава Дунав, а Мисисипи. И пред всяка нива – комбайн. Народът налягал под комбайните - жена, дай чук, дай клещи, дай тел – абе, Америка!

Цяла България завижда на Дунавската равнина и злослови по неин адрес, особено тези, планинските области. Какво се е надула като Хималаите, не се ли вижда, че е плоска като дъска за гладене. И като имала толкова много жито, защо не го даде на някой гол връх като Ботев, като Мусала, ами само се тори с амониева селитра и иска още повече жито. И няма никакъв вкус. Ако бяхме ние на нейно място, цялата щяхме да я засадим с картоф, щото в картофа е бъдещето и това го казва самият Макдоналдс.

Дунавската равнина се прави, че е над планинската омраза и блатната смрад, която се носи от интернет форумите, но дълбоко в себе си преживява всяка казана и написана дума. Не един или два пъти е била на крачка да се хвърли в Дунава. Добре че трудоваците по време на ранния социализъм опасват брега с диги, та, докато ги изкачи, й се изпарява меракът. Следите от тези депресивни състояния обаче остават. А така наречената й Ломска депресия е известна дори в Румъния.

От какво й е тази подутина?

Тогава Дунавската равнина разбира, че всичко е безсмислено. И льосовите й почви, и комбайните й, и Дунав мост-2. Дори за любимите си Белоградчишки скали Дунавската равнина казва: „Чудо голямо!“. По време на тази й депресия за дълго време пресъхва река Лом, а Русенски Лом се напълва със сълзи. В резултат на Ломската депресия на Дунавската равнина около Разград й избива Севернобългарската подутина. Но, като я питаме от какво ти е тази Севернобългарска подутина, тя ни вика, че паднала край Плевен и се ударила.

Има дни, когато Дунавската равнина си пуска мъглата и няма желание да се вижда с никого. Цялата се тресе от нерви по шеста-седма степен по скалата на Медведев-Шпонхойер-Карник и не я интересува, че зайците ще побягнат от къщи с телевизорите си, а ще забравят децата си, не й пука, че лисиците пет минути ще говорят, че трябва да бъдат хора, защото животът е много кратък и не знаеш какво ще ти падне на главата.

Има и други дни, когато я виждаме просто да цъфти, удря го през просото и позволява на големите родолюбци да я целуваме навсякъде, на малките - да я орем, а на останалите - да правим каквото си искаме с нея. Дядо Йоцо я е виждал да се къпе в река Искър и да си говори, че ако не била хубава, нямало да бъде така плодородна. И когато всички си мислим, че няма нищо по-лесно за покоряване от Дунавската равнина, тя отново се свива в черупката си, слага си бяла шапка и се държи хладно, дори студено, досущ като английска равнина.

В Русе измерваме най-ниската температура от сто години насам, от Турно Магурели по ледовете на Дунав нахлуват едни възпитани бели вълци - срещнат ли агне, първо ще си поговорят за времето, после ще го изядат; а човек рече ли малко да шавне извън къщи и да се точи за подвизи, само като погледне към Дунавската равнина - хвръква му шапката и замръзва на мястото си.

Но каквото и да си говорим за Дунавската равнина, ние си я харесваме такава, каквато е, лошото е, че тя не ни харесва такива, каквито сме. На няколко пъти си събира багажа и тръгва да бяга от нас. Полицията едва успява да я задържи и за да не създава паника обяснява, че причината за образувалите се свлачища е в ъндърграунда. Най-вероятно преразпределяне на територии.

Одираме им кожата на американците...

Ние обаче се чудим защо Дунавската равнина не иска да бяга през Румъния, където познава и терена, и всичко, а е тръгнала на юг към Гърция. Само ни губи времето. Докато ни пренесе с къщите и нивите от Никопол до Плевен, минава цял месец. А кога ще минаваме Стара планина, Родопите, кога от Солун ще ни влачи до Игуменица и от там - през Италия до Америка? Кога? Животът ни ще премине като на катунари и след нас ще остане само кал.

Да си представим обаче, че Дунавската равнина реши да се размърда малко по-живо и изведнъж не само половината българи, но и половината България се окажем в Америка. Пък свлачим ли се веднъж до Ню Йорк, влее ли се веднъж Дунав в река Ийст ривър, стигнат ли веднъж къщите и нужниците ни до Пето авеню, от най-нещастните, ние ще станем най-щастливите хора на земята. Даваме стаите си на квартиранти, одираме им кожата на американците, а ние си лежим под мостовете на Ийст ривър и си броим доларите – кеф ни под Бруклинския мост, кеф ни под Моста на дружбата.

Така че, както вървят нещата, един ден от България може да не остане нищо, но Дунавска равнина винаги ще има. Какво по-хубаво от това!

С това и поредният ни урок по география на България завърши, но уроците на географията продължават.