Европа без егоизъм

В понеделник в Народното събрание (НС) се проведе вторият публичен дебат в рамките на инициативата "Европейски разговори в парламента". "Европа на солидарността или Европа на егоизма?" - това бе темата на форума, специални гости на който бяха Кристалина Георгиева - еврокомисар по международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи, Даниел Грос - директор на Центъра за европейски политически проучвания, и Александър Андреев - главен редактор на българската редакция на радио Дойче веле.

Европа на солидарността или Европа на егоизма? Ето и отговора на Александър Андреев:

Въпросът може да получи автоматичния, логичен и успокояващ отговор: "Разбира се, Европа на солидарността!”. Така че нишката очевидно трябва да се подхване другаде. Най-напред си струва да помислим защо изобщо се стига до такава мъчителна алтернатива. Та нали Европейският съюз по замисъл е общност на солидарността! Ако ни трябваха националните егоизми – тях си ги има предостатъчно и без ЕС. Очевидно обаче в тази общност на солидарността през последните години се е случило нещо, което актуализира въпроса за егоизмите. Или пък – нека разсъдим и над тази възможност – в някогашния хармоничен и безкризисен Европейски съюз солидарността е била просто смокинов лист, прикриващ настървеното опазване на отделните национални градинки. Ако това наистина е било така, сегашната криза демонстрира нещо много просто: на онова лицемерие просто му е минало времето, настъпил е моментът, в който трябва да се свалят картите, в който националните политици трябва да направят избор между своята малка, обозрима и идилична градинка и необозримия европейски пейзаж, пълен с неочаквани опасности (виж Гърция!), но и с уникални шансове. А защо точно сега да е настъпил този момент? Причините, разбира се, са комплексни, но все пак ще се опитам да ги обобщя.

Патриархалната идилия се срути!

Първо: идиличният и безкризисен Евросъюз, за който стана дума, беше продукт както на ужасяващите горещи войни в Европа, така и на Студената война. Той по замисъл беше инструмент за създаване на "Вечен мир”. Днес обаче всеки ще каже, че в Европа няма опасност от война, т.е. мирът вече не може да бъде единственото основание за съществуването на ЕС. Приключи и Студената война, в чиято геополитическа карта ЕС хармонично се вписваше като общност на "богатите и красивите”, като лоно на социалната пазарна икономика, като витрина на капитализма с човешко лице, а в крайна сметка и като буфер между САЩ и Съветската империя.

Второ (а то е резултат от първото): в един вече не биполярен, а многополюсен свят, където информацията, парите, стоките, услугите и хората се придвижват с небивала досега скорост и свобода, някогашният Евросъюз вече е неадекватен. Защото (тук се налага малко да опростя картината) той, онзи идиличен ЕС, функционираше просто като една свободна икономическа зона, където политиците редовно се събираха, говореха красиви неща и накрая се фотографираха за спомен. След което се прибираха у дома и се захващаха със същинските си политически приоритети: данъците, пазара на работната сила, баланса между държавна намеса и свободно предприемачество, образованието, здравеопазването и тъй нататък. Днес този модел вече не работи, защото целият свят се е превърнал в една свободна икономическа зона, тоест – европейците вече са изгубили някогашното си предимство. И ако искат да запазят една от главните роли на световната сцена, просто са длъжни да разчупят архаичния модел.

И трето: лицемерието, пък ако щете и шизофренията на политиците, които дълги години на думи се кълняха в обединена Европа, но на практика я държаха в стегнат корсет, защото знаеха, че ги избират националните, а не европейските гласоподаватели, това лицемерие вече се набива в очи, пък и се оказва крайно непродуктивно: Европа просто тъпче на място. Тук ще си позволя един свободен паралел. Дълго време националните политици в Европа, лидерите особено на големите държави, се държаха като патриарси, като мъдри, възрастни мъже, които се грижат за голямата фамилия. И на които – заради тежките отговорности – им е позволено да послъгват, да кръшкат и да манипулират. Но тази патриархална идилия се срути, големите семейства (т.е. националните държави) вече не функционират в онази някогашна хармония – и патриарсите изведнъж се оказват принудени да съгласуват думите и делата си.

Демокрацията едва сега възниква?

Забелязвате ли, че още нито веднъж не съм използвал думичката "демокрация”? Защо ли? Ами защото в Евросъюза демокрацията едва сега възниква. Да, разбира се, националните държави в "стария” Евросъюз бяха малко или повече улегнали демокрации, но самият ЕС – освен свободна икономическа зона – беше в най-добрия случай дискусионен клуб и катедра за произнасяне на красиви слова. Да, знам, че всички на висок глас настояват за повече демокрация в ЕС, но знам също така, че тя още се гърчи в родилни мъки. Защо е така ли? Сигурен съм, че не е, защото стотиците милиони европейци не я искат или пък защото тя им е безразлична. Напротив. Допитванията показват, че в мнозинството си тези стотици милиони харесват Евросъюза и искат да имат глас в него. Работата обаче е там, че – къде осъзнато, къде не – те се опитват да се доберат до този глас и да въздействат върху европейската политика по един много по-дълъг и заобиколен път: през националните си избори и политици. Получава се един порочен кръг. Самите национални политици се съобразяват със своите избиратели и затова непрекъснато удрят спирачките на федеративното развитие на ЕС. А пък избирателите вярват, че само през своите национални политици могат да влияят и върху общоевропейската политика.

Тук ще дам един пример, който онагледява въпросния парадокс. Във всички държави от ЕС има преразпределение на благата. Не само между отделните слоеве от населението, но и между по-богатите и по-бедните градове, региони, провинции и тъй нататък. В Германия например никой не се замисля за това гигантско преразпределение. Хората са убедени, че то е нормално и естествено. Е, ще чуете, разбира се, да се говори за стотиците милиарди, които се наляха в Източна Германия, но същински конфликт по тази тема няма. Когато обаче се оказа, че такова преразпределение е необходимо вътре в ЕС, че някои от по-бедните страни-членки по една или друга причина се нуждаят от тази солидарност – скандалът беше невероятен. Защо? Ами защото хората възприемат националната си държава като даденост, към която имат ангажимент. Те са склонни да участват в преразпределението, защото в ответ получават много от тази държава. А към ЕС нямат такова отношение, независимо, че тази конструкция им е осигурила многобройни, почти немислими доскоро предимства. Тук мнозина експерти, публицисти или политици веднага ще заговорят за общата европейска идентичност, която уж може постепенно да спои европейците и да ги направи солидарни със съседните им европейци. Не че такава обща идентичност няма – има я донякъде. Но не тя е ключът към ковчежето, където е скрита европейската солидарност.

Ключът към солидарността е тук

Ключът е политически. Така, както през столетията са възниквали националните държави и се е избистряла националната идентичност на техните граждани, така – но много по-бързо – трябва да възникне и Федерална Европа, чиито граждани да развият своята нова, федерално-европейска идентичност. Това е големият проект, за който всъщност става дума. И към който вече гледат някои от най-прозорливите европейски политици, без да смеят обаче да го назоват с истинското му име. Не смеят, защото ги е страх от избирателите.

На хората в държавите от ЕС трябва да бъде предложен нов обществен договор. Вече не с отделните им национални държави, а с Федерална Европа. Но тази Федерална Европа може да бъде субект на такъв обществен договор единствено, ако вече е придобила, поне в рудиментарна форма, параметрите на държавно образование: с обща финансова, данъчна, образователна, социална, отбранителна и външна политика. В съвсем опростен вид решението, отговорът на въпроса за солидарността срещу националните егоизми, изглежда така: бързо задълбочаване и демократизиране на Евросъюза с прицел към федерално държавно образование, нов европейски договор и нов обществен договор с гражданите.

Автор: Александър Андреев, Редактор: Мария Илчева