Европа като орда, населена от еднакви хора?

Доколкото може да се разбере, според президента Макрон обединена Европа първо трябвало да се занимае със себе си, а после да приема нови членове. С това той предаде надеждата на мнозина (и моята), че може да стане истински европейски лидер, т.е. – да гледа пейзажа наоколо с широко отворени очи и оптимистичен поглед, както Европа прави (казано с израза на Аристотел) „по природа”. И като че ли се подреди до онези нароили се напоследък вождове, които заковават поглед в пъпа си и обръщат гръб на останалия свят, търсейки отговор на въпроса за „идентичността” на Европа.

Търсенето на тази идентичност по такъв начин е капан, защото приковава вниманието не там, където отговор може да бъде намерен. А именно: отвръща погледа от онази универсалност, която е характеристиката на „Европа” – и го свежда до търсенето на някаква уникална, „своя”, неповторима душевност. Крайната спирка на този път е винаги някакъв вид племенничество – религиозно („Европа е християнска”), ценностно („Европа е права на човека”) или битово („Европа е социална”).

Подобни определения като правило изключват, а не включват; отблъскват, а не привличат. Все едно някой да каже „идентичността на Подуене е левскарска”. Веднага ще отблъсне не-левскарите, живеещи на тази територия; и ще настрои подозрително не-левскарите, живеещи около нея.

Идентичността на Европа е в идеите, според които човешките същества са свободни и равни, независимо от възраст, класа, пол, занятие, вяра или цвят на кожата. Тези идеи можеха, разбира се, да бъдат формулирани и другаде. И пак щяха да са универсално приложими. Но се е случило така, че са измислени именно тук и те описват онова, което ние сме – и към което останалите се стремят, ако искат да са свободни и равни.

В сферата на философията, става дума за това, че зад всички гореизброени „предикати” на човешките същества стои една и съща тяхна природа, а именно: умението им да стигат до универсално приложили съждения и умението им да отчленяват добро от зло. Кант е доста изчерпателен по въпроса. Иска ми се обаче да се фокусирам по-скоро върху политиката – върху онази сфера, в която хората уреждат отношенията помежду си.

Европа е свобода

Тук нещата са описани още от Аристотел. В размишленията си за държавите той стига до извода, че една държава е трайна, когато е достатъчно голяма и достатъчно вътрешно разнообразна, за да може да води „независим живот”, т.е. да не е длъжна да се подчинява на външна воля. По-нататък Аристотел дефинира държавата като съвкупност от публичните служби, заемани от гражданите. А гражданите – това са хора, способни да водят „независим” живот и да стигат до „независими” решения.

Забелязвате ли, колко пъти в тия размишления се появява прилагателното „независим”? Това е посланието на „Европа”: че добрият живот е живот на независимост, а не – на подчинение. Политическата идентичност на Европа, т.е. начинът, по който хората уреждат отношенията помежду си, е именно окуражаването на независимия живот – на индивидите, на семействата им, на човешките общности и държави. В тази картина няма вяра, етнос, език, пол или социална класа. Няма племена. Разграничението е съвършено друго: между свободата и несвободата. Европа е свобода.

Тук няма и история. А днешните търсачи на „европейска идентичност” се забиват именно в историята – там, където е най-лесно човек да се удави. А в гореописаната „идентичност” на Европа не става дума за история, а за модел на подредба на отношенията между хората, който им дава възможността да водят добър и (добавя Аристотел) добродетелен живот.

Осъзнавайки това, вече всички сме в състояние да помогнем на президента Макрон в неговото търсене на нови критерии и механизми за приемането на нови членове в обединена Европа. Щом си решил да ставаш такъв член, просто ще трябва да реорганизираш отношенията между хората си така, че те да могат да водят независим и свободен, а не – зависим и подчинен живот. 

"Европа" като орда, населена от еднакви хора?

Тази основна идея сравнително лесно може да бъде облечена в измерими политически цели и в конкретни политики за тяхното постигане. Много от необходимите неща са вече и бездруго налице в сегашния механизъм за приемане, като върховенство на закона (т.е. гаранция на твоята независимост от зла чужда воля), пазарна икономика (т.е. да можеш независимо да влизаш и излизаш от различни бизнеси и никой олигарх да не може да те тормози) и подобни. Иска се малко ясна мисъл и някаква умерена реорганизация на критериите.

Страхувам се, обаче, че не в тази посока ще върви голямото копане в търсенето на „европейската идентичност”. В страни с ретроградни режими, като Унгария и Полша, това копане върви от години и води до все по-видима омраза към всички, които се различават от мнозинството унгарци и поляци по религия, произход или поведение. Държавите преосмислят себе си като племена – като орди, населени от еднакви хора. Ако това продължи, рано или късно някой ще ни сервира и дефиниция за „Европа” като за орда, населена от еднакви хора. И недопускаща да влизат хора, които са различни. Какво ще прави с различните хора, които вече я населяват? Е, примери точно от Европа от 20-ти век – колкото искаш. 

А това ще е краят. Още Аристотел ясно предупреждава, че една държава, която е съставена от прекалено еднакви хора, не е жизнеспособна. Държавата е по-висша от племето, защото е разнообразна. А ЕС е по-висш от всяка своя държава-членка, защото е по-разнообразен от всяка от тях.

Европа е свобода. Искрено се надявам някой да подари на Емануел Макрон книгата на Аристотел „Политиката”, преди френският президент да се е превърнал в копие на унгарския премиер.