Живот във века на абсурда

1. Има един феномен, който открих за себе си неотдавна. И откак го открих, ме смущава доста. Никой човек не може да живее друг живот, освен своя. В най-дълбокия и потресаващ смисъл. Човек е сам вътре в себе си и сам по себе си. Няма как да преживее нито друго време, нито да познава друг живот, освен своя. Може да се опитва да разбере донякъде как се чувстват други хора, как са живели други хора – в миналото. Но това разбиране е единствено през призмата на собствения опит, тоест – той пак остава в своята тънка черупка. В своята клетка-живот.

2. И този феномен води след себе си куп последствия. Едно от тях, което най-много ме смущава напоследък, е чудовищното хиперболизиране на лошите качества на нашето време. С най-прости думи казано: човекът, който не е виждал и няма как да види нищо друго, освен своето време и своя живот, смята именно своето време за най-лошо.

3. Българите. Естествено – ние, българите, сме едни от най-добрите в тази област! Да смятаме именно своето време и своя настоящ живот за уникално лоши. Но казвайки това, се хващам, че и аз – като късоглед глупак – изолирам и хиперболизирам до идиотизъм някакви забелязани от мен черти на българите. Само защото аз съм българин и няма как да бъда друг – по никакъв начин.

4. Някой бърз опонент ще каже: но нали можем да прочетем, да видим, даже да пипнем и вкусим друг живот? Да научим всичко за Другите времена? Не, не можем, ще отговоря аз. Никак не е едно и също да прочетеш за изгарянето на клада или да го гледаш – и сам да изгориш на клада!

5. Цялото ми това разсъждение ме доведе до следния въпрос: Какъв беше векът, в който се родих и живях в младостта си? Какво беше Моето време? Защото, ако сте забелязали „Мое време” наричаме винаги младостта си.

6. Век на абсурда! Моето време беше времето на абсурда!

7. Дълго мислих за този век на абсурда. Дали той беше най-ужасното време, което може да се опише или аз – подведен от този феномен, за който говорих по-горе – просто прекалявам и го хиперболизирам? Нима не беше ХХ-ти век просто най-обикновен век от поредицата абсурдни векове на човечеството?

8. Ето затова се захванах и направих една сравнителна хронология. Успоредно: ходът на века и ходът на живота на един от най-великите майстори на абсурда.

9. Самюъл Бекет е роден на 13-ти април 1906-та година в Дъблин. По това време Дъблин е част от Британската империя. Ирландското движение за независимост не е достигнало още апогея си. В същата 1906-та Германия произвежда едно от най-коварните и зловещи военни машини - подводницата U1. От тази година нататък морето ще е доста по-мрачно и съмнително място. Представете си, не е ли абсурдно? Плуваш лек и самодоволен кроул край бял средиземноморски плаж, а на няколкостотин метра нататък се таи в зла тишина грамадна акула от сто тона смъртоносен метал? Който на всичкото отгоре не те убива – чака по-едра плячка. Кораб, пълен с цивилни. Ето ви абсурд.

10. През 1938-ма Самюъл издава първата си творба – "Мърфи". Неговата страна Ирландия е вече свободна – от 1922-ра – след кървава война за независимост. Може би заради нея, но и заради други причини, които никога няма да разберем – Бекет не пише на родния си английски. Абсурдно наистина. Пише предимно на френски. В същата година, януари месец, докато се разхожда по малка уличка в Париж, където живее от една година, Самюъл е намушкан с нож от някакви побеснели сводници. Белият му дроб е перфориран. От този инцидент му остава една изключителна чувствителност към външния свят – в най-конкретния, медицински смисъл. Той я нарича „плеврален барометър”. Просто външният свят – с вечните си промени - го кара да страда. А една такава чувствителност е несъмнен източник на гениално, наситено с абсурд творчество. В същата година се случва и нещо друго. Пак в Париж – само че през ноември – е прострелян третият секретар на германското посолство във Франция Ернст фон Рат. Това събитие става формален повод за Кристалната нощ, която е и началото на големия Абсурд. Наречен Холокост.

11. През 1969-та Самюъл – вече създал най-великите си произведения като „Молой” и „В очакване на Годо” – получава Нобеловата награда за литература. Той разпределя сумата, която придружава наградата, така: голямата част за благотворителност, малка част за приятели и познати. Това звучи почти абсурдно в днешно време: защото сумата е един милион, а Бекет не е извънредно богат. В същата година се провежда едно от най-великите пацифистки и антивоенни събития в човешката история – фестивалът под мотото "Три дни музика и мир" в Уудсток. В него участват едни от най-прочутите музиканти от втората половина на тоя абсурден век – Джими Хендрикс, Дженис Джоплин, Карлос Сантана, Джо Кокър. Абсурдът обаче бди. Една година по-късно двама от тях – Джими и Дженис – умират при много странни обстоятелства. Борбата за мир е заглушена. Студената война се разгаря отново. Започва да се задава ерата на Звездните войни. Самюъл живее в тази ера. И вече стар – продължава да пише пиеси.

12. През 1989-та се разклаща целият познат ред, закрепен върху раменете на две хиперимперии. Империите, градени върху уж здрави основи от страх, омраза и противопоставяне, се клатят. Абсурдният, разделен свят заплашително се люлее. Разклаща се и здравето на Самюъл. През ноември 1989-та най-накрая някой вдига завесата. Кой е той все още никой не знае и едва ли някога ще разберем. Вдигането на завесата е свързано и с падането на една стена. Берлинската. Абсурдът привидно изпищява и се свива в нокдаун. Един месец по късно неговият певец, певецът на 20-вековия Абсурд, умира на 83-годишна възраст.

Автор: Калин Терзийски; Редактор: А. Андреев