Животът в българското дясно

Разделенията сред българските демократи са естествен, понякога и здравословен процес, а не някаква катастрофа. Уместно е да си припомним този факт днес, когато част от традиционните фигури на некомунистическата общност се озоваха извън Реформаторския блок, а друга част се посвети на своя собствена формация.

Вижте ДПС, вижте монархическите организации, либералите около Желев, ДСБ. Всички те са част от една нескончаема история на разделенията в реформаторската общност през изтеклите 24 години. Всяко от тези разделения беше съпътствано от апокалиптични прогнози, нито една от които не се сбъдна. Както "малките" отцепници успяха да построят собствени къщи, така и "ядрото" оцеля. Какъвто и катаклизъм да се случваше, той идваше от липсата на политически идеи, от липсата на политическа воля, енергия и лидерство, но не и от липсата на обединение.

Първото голямо разцепление

Първият голям разкол сред демократичната общност датира още от втория месец на съществуването на СДС. За него се говори незаслужено рядко. През януари 1990-та новосъздаденото Движение за права и свободи (ДПС) беше изгонено от групата на СДС, която преговаряше на Кръглата маса. Това стана след протестите на националиста Румен Воденичаров (тогава от СДС, впоследствие от БСП и от "Атака"), които осуетиха възможността за създаване на единна некомунистическа опозиция. Отделянето - още в зародиш - на ДПС от СДС допринесе за един от най-непреодолимите проблеми в българската политика в следващия четвърт век. То обуслови развитието на ДПС като етническа партия-балансьор и капсулира 10 процента от българското население. Но можем ли да кажем, че двете формации са извършили политическо самоубийство заради това, че са съществували отделно? Надали. И двете построиха стабилни и разпознаваеми организации. Можехме ли да предвидим това през февруари 1990? Не.

За най-голям разкол сред демократите се смята времето на приемане на конституцията през 1991-ва - период, приключил с оформяне на два различни съюза на демократичните сили, всеки от които обвинява другия в неавтентичност. Една от тези групи със сигурност е била по-права от другата, но въпросът в случая е друг - доведе ли този процес до фаталните обрати, които тогава се очакваха? Не, напротив. Едната група спечели изборите през 1991 и състави правителството на Филип Димитров. Що се отнася до другата група, тя действително отпадна от парламентарния живот, но нейни членове се включиха в работата на няколко поредни правителства и в президентската институция, а после участваха в оформянето на фондацията на президента Желев.

Десетилетие по-късно развитието на монархическите организации пък посочиха достатъчно ясно, че обединението под един покрив по некомунистически признак е крайно недостатъчен аргумент за поддържане на единство. Обединени от фигурата на монарха Симеон те спечелиха убедително мнозинство, създадоха поне две правителства и присъствието им продължава да се усеща достатъчно силно в политическия живот на страната. Що се отнася до останалите, тяхната криза продължи поне десетилетие, но излизането от нея в момента е по-осезаемо от когато и да било.

Урокът от последните 24 години

В България често се твърди, че разколът на демократите е довел до успеха на посткомунистическите формации, но този безспорен факт се нуждае от едно уточнение - проблемни за демократите бяха не толкова разделенията, колкото обидният речник и вулгарното поведение, които ги съпътстваха. При това не само по време на изострена и силно балканизирана предизборна борба, а постоянно. И ако има урок, който би следвало да е научен за 24 години, той не е в това, че хора с различни възгледи трябва насила да се обичат, а в това, че хора с различни възгледи не е необходимо да се унижават взаимно, когато се разделят.