Залостените порти на Европа
4 октомври 2013
Франсоа Ромео Нтамаг напуска родината си Камерун през 2003 и потегля към Европа заедно с по-големия си брат. Тогава Франсоа е само на 15 години. Двамата прекосяват множество африкански държави, за да стигнат в крайна сметка две години по-късно до границата между Мароко и Испания. През 2005 братята са задържани при масовия щурм към граничните укрепления на испанските анклави Сеута и Мелия. Навремето над 10 000 бежанци от Африка се опитват да преминат бодливите заграждения. Граничните полицаи застрелват 14 души. "Нас ни изпратиха в пустинята между Алжир и Мали", спомня си Франсоа и добавя: "Там загинаха над 1000 души. Като по чудо успяхме да стигнем до границата с Мали." В края на 2006 той и брат му пристигат в Бамако, където за да оцелеят, са принудени да просят и да спят на открито.
Шенгенското споразумение отмени почти напълно контрола по вътрешните граници на ЕС. Когато то влезе в сила обаче, за африканските държави, южно от Сахара, беше въведен задължителен визов режим. "За страните от Западна Африка това има катастрофални последици", казва Мартин Глазенап от хуманитарната организация "Медико Интернационал".
Помощите за развитие - по правилния път?
"Преди мнозина западноафриканци можеха да работят за по два-три месеца във Франция, например в автомобилната индустрия, и после да се върнат обратно в родината си. Днес е почти невъзможно да се стигне до Европа по легален начин", пояснява Глазенап. Организации като "Медико Интернационал" предполагат, че в момента в Европа има близо 6 милиона нелегални имигранти.
Смята се, че по света има общо 232 милиона мигранти - хора, които живеят временно или постоянно извън родната си страна, някои от тях легално, а други без документи за самоличност. Голяма част от доходите си, мигрантите изпращат на семействата си у дома. По преценки на Световната банка въпросните парични трансфери през 2010 са възлизали на близо 302 милиарда евро. Тази сума е три пъти по-голяма от държавните помощи за развитие, оказвани по света. Парите на мигрантите по правило се инвестират в образованието на децата, в медицински услуги и в изграждането на жилище за семейството.
"Паричните преводи на мигрантите не стимулират развитието. Напротив, те създават нови зависимости", предупреждава правозащитничката от Малайзия Ирене Фернандес. "Мигрантите са принудени да напускат родината си, защото не намират работа в нея. Това е грешният ход на нещата, породен от глобализираната икономика: фирмите експлоатират евтината работна ръка, за да повишават печалбите си", казва тя.
Като пример тя дава зависимостта на Филипините: "Икономиката там е силно ориентирана към потреблението. Собствено производство почти няма. Страната не използва собствените си ресурси, за да постигне икономическа независимост", казва Фернандес, която през 2005 беше удостоена с алнернативната Нобелова награда за дейността си в защита от експлоатация на работничките мигрантки. Тя разказва, че много нелегални имигранти живеят на ръба на екзистенцминимума. "Те живеят в постоянен страх от това да не бъдат арестувани. Същевременно са далеч от семейството си. Не бих определила това като развитие", казва Фернандес.
Парите, перспективите и бягството
"Една от целите на помощта за развитие е да даде на местните хора перспективи за бъдещето. Перспективи, които да ги удовлетворяват, така че да не им се налага да напускат родината си. Факт е обаче, че тази помощ често има тъкмо обратния ефект", твърди Мартин Глазенап и обръща внимание на резултатите от една студия на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. От нея става ясно, че миграцията нараства с повишаването на доходите на населението. "Когато човек не разполага с никакви средства, не може и да пътува, ако обаче разполага с известна парична сума, започва да пести и да се опитва да напусне страната", казва той.
Затова и според него, политиката в помощ на развиващите се страни трябва да обръща в бъдеще повече внимание на неравнопоставеността в икономическите отношения и търговските споразумения между богати и бедни страни. "Политиката за развитие трябва да допринася за това границите да стават по-отворени", казва той.