Защо ДПС винаги се измъква невредимо?

Коментар от Георги Лозанов:

Само на мен ли ми се струва, че има нещо парадоксално в това големи части от обществото да са настръхнали срещу ГЕРБ и да искат възмездие, а ДПС след леки имиджови кърпежи - ни лук яли, ни лук мирисали - да се радват на щадяща неутралност в отношението и дори да се спрягат за възможния четвърти, необходим на трите „партии на протеста“ за съставянето на правителство. Макар доскоро да изглеждаше, че ГЕРБ ще плащат тежка политическа (а и не само) цена, защото са допуснали задкулисно влияние именно на Движението с неговите „дълги позиции“ в бизнеса, обществените поръчки, съдебната система, медиите… Сякаш вече само малцина искат да си спомнят, че протестни вълни, които очертаха физиономията на гражданското общество през последното десетилетие, бяха вдигани от ключови персонификации на ДПС-влиянието като Пеевски, Доган или прокурора.

Нищо не може да разклати ДПС. Защо?

Назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС изкара на улицата хиляди, които в края на краищата върнаха Борисов на власт. Постепенно обаче недоволството им се пренасочи към него, тъй като не успя да изолира Пеевски от държавата, както беше обещал. И днес доскорошният депутат от ДПС, превърнат от закона „Магнитски“ в международно разпозната емблема на корупцията, изцяло се пише на сметката на бившия премиер. ДПС изпреварващо си измиха ръцете, като не го включиха в листите си за последните избори. Нищо, че жестът им едва ли е по-убедителен от изявлението на майка му, че няма нищо общо с бизнеса на сина си. Назначаването на главния прокурор също предизвика трайно гражданско недоволство и доведе до искания за оставката му заради подозрения в зависимост по линията Пеевски-ДПС-Борисов, но претенциите към прокуратурата все повече се свеждат само до това, че не е разследвала последния. Акцията в Росенец срещу незаконния имот на Доган, която отключи протестите от 2020 година, довели в крайна сметка до падането на ГЕРБ от власт, имаше потенциал да се превърне в акция срещу задкулисното влияние на ДПС изобщо. Но не стана така: случаят бе сведен до социално-битово нарушение и бе почти забравен.

Въпросът не е в това ГЕРБ да се разтовари от отговорност, като вината се прехвърли и върху ДПС, а в това как Движението успя да се измъкне. И как стана така, че сега безпрепятствено говори за „рестарт на държавността“, сякаш е неин носител, а не бенефициер на разпадането ѝ. Според Иван Костов: „Основната причина е, че служебният кабинет може да прави разкрития само за предишните управляващи - не му е по силите в ограничения си мандат да стигне до дълбоката държава".

Тоест, може да се очаква това да направи следващият редовен кабинет. Струва ми се обаче малко вероятно, като имаме предвид, че коронният номер на Движението е да обира ползите от властта, а последствията да са изцяло за партньорите му, независимо дали отношенията му с тях са публични или задкулисни. След политически турбуленции като Боянските ливади, Тройната коалиция, кабинета "Орешарски" или миналогодишните протести, от партиите, с които ДПС е било в съюз, две вече ги няма - НДСВ и СДС (ако не броим „археологическия“ му остатък, ползван от ГЕРБ). БСП пък се спуска по електоралното нанадолнище, а бившият ѝ председател Станишев отпадна изцяло от местната политика, въпреки завидната си европейска кариера. Що се отнася до ГЕРБ, тях съвсем не ги спаси това, че връзките им с Движението нямаха парламентарна видимост. Борисов е поел към изхода и ще е малко политическо чудо, ако партията му успее без него да се задържи на сцената.

Но нищо не се оказва в състояние да разклати ДПС - нито масовото присъствие на сътрудници на ДС в редиците му, нито циничната откровеност на председателя му за обръчите от фирми и порциите, които сам разпределял, нито лансирането на Пеевски като успял млад човек и т.н. Действа Ницшеанската логика: това, което не ме убива, ме прави по-силен. Щом могат да си позволят изявления и демонстрации, които за всеки друг биха били непосилно политическо бреме, значи владеят сила, недостъпна за другите. Откъде идва тя?

Уникалната роля на ДПС

На първо място, разбира се, от колективното чувство за вина заради т.нар. Възродителен процес. В началото на прехода тя беше далеч по-гореща и даде на ДПС правото да изисква жестове, с които българското мнозинство да компенсира травмата, нанесена на турското малцинство. Именно така Движението се роди и оцеля като конституционно спорна етническа партия, вотът за която не е израз на гражданска, а на родова принадлежност.

Допълнителна работа му вършиха появилите се по-късно националистки партии, които гласно и негласно държаха отговорни българските турци за „турското робство“ и по този начин ги превръщаха за втори път в жертва. Така ДПС можеше да продължи да играе любимата си роля на партия на жертвите (едва ли са съвсем случайни подозренията, че една от партиите на националистите е била финансирана от Движението). В такъв контекст ДПС става незаобиколим екземпляр в българската политика, защото пълни все по-опразващата се либерална ниша. Това явно вижда и европейският Алианс на либералите и демократите (АЛДЕ), издигнал представител на Движението за свой съпредседател, макар и засега само временно изпълняващ длъжността.

Има обаче една далеч по-прозаична причина за непоклатимостта на ДПС. Огнян Минчев я обяснява така: „ДПС е в позицията на кингмейкър в българската политика - поради уникалната роля, която си е извоювало като посредник между олигархичния ъндърграунд и публичните институции. Затова олигархията в България жертва с лекота поредните политически екипи, но не и ДПС“. Зад модерното си либерално лице Движението се оказва предмодерен политически субект, доказал способността си безнаказано да „разпределя порциите“ извън процедурите на либералната демокрация. Според Минчев, най-напред БСП е искала да играе тази роля, но се е провалила.

Кога българското общество ще се е модернизирало до степен, от която нататък всичко това повече няма да е възможно? Прогнозата на Иван Костов: „В дългосрочен план съм оптимист: мисля, че през следващите 5-10 години обществото ни ще утвърди гражданския си характер".

*****

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.