Масовите изнасилвания на жени през 1945

Радио "Дойчландфунк" разговаря с Леони Биалас - една от безбройните жертви на масовите изнасилвания през 1945 година. Оттогава са изминали 70 години, но 84-годишната днес жена продължава да говори трудно за онези ужасни събития. Наскоро тя издаде книга, в която описва личната си история.

Леони Биалас: Спомням си как през февруари 1945, тогава бях на 14 години, в Малквиц, където живеехме, навлезе руска военна колона. Един войник слезе от камиона, колоната спря. После влезе в къщи и тогава се случи за първи път... Моля да ме разберете, че не искам да говоря за това...

Спомням си, как се криехме на един таван. След това мама ми отряза косите, за да приличам на момче. Но това не помогна. По-късно спях в мазето на чичо ми, което бяхме превърнали в скривалище. Една нощ ни откриха двама войници и ме измъкнаха изпод стълбите. Тогава отново се случи... И друг път са идвали войници, а веднъж мама им каза да ме оставят, защото съм още малко момиче. Тогава един офицер ме пусна и сграбчи нея, а с мен се зае друг войник. Изнасилиха ни едновременно - майка и дъщеря в една и съща стая.

"Срамувах се и се чувствах виновна"

ДЛФ: Как преодоляхте всичко това?

Л.Б.: Не знам какво точно е преживяла майка ми. Не знам колко пъти са я изнасилвали. Тя никога не проговори за това. Нито навремето, нито по-късно. Как преодолях всичко ли? Не знам. Първоначално не мислех за случилото се. Навремето имахме други проблеми - измъчваше ни глад. Това беше най-важното. Проблемите започнаха, когато се запознах с бъдещия си съпруг. Тогава бях на 19. И преди съм се запознавала с момчета, но не бях допускала никой до себе си. Темата беше просто табу. И после се запознах с мъжа ми. Беше 1949 година. Ние не бяхме бежанци, а бяхме прокудени в Квакенбрюк. Когато се запознахме, все още от момичетата с очакваше да отидат девствени под венчилото. Страхувах се от неговата реакция. Той беше много въздържан. И по някое време му казах, че искам да споделя с него нещо много важно. Той ме прегърна и мълчеше, докато аз говорех. Не ми зададе нито един въпрос. Само ме прегърна и каза, че ако не искам, няма нужда да му разказвам нищо. "Но ако искаш, съм винаги готов да те изслушам", каза той.

ДЛФ: Темата за масовите изнасилвания дълго време беше тема табу за много семейства - десетилетия наред. Това помогна ли Ви да преодолеете травмите или Ви попречи?

Л.Б.: Не можех да понасям, когато се говореше за това. Но и навремето се говореше. Питаха "Тебе също ли те... такова?" - никога не казваха "изнасилиха". Така говореха и това беше ужасно. Те питаха майка ми какво е станало с детето. Срамувах се и се чувствах виновна...

ДЛФ: Попаднали сте в ситуация да бъдете изнасилена заедно с майка си в едно помещение. Не сте ли разговаряли по тази тема?

Л.Б.: Ние никога не сме говорили за това. Аз дори се срамувах от майка ми. Срамувах се и за нея. Не знам дали разбирате какво имам предвид. Не беше нещо, което се забравя след първия път, както разправят мнозина. Постоянно изпадах в ситуации, в които и мама беше там. Събуждахме се рано, а леля ми и брат ми също бяха там. И те знаеха всичко. Ужасно беше.

Младите нямат никаква представа

ДЛФ: И 50 години по-късно описахте тази история. Защо?

Л.Б.: Тогава написах историята и исках да я запазя за моето семейство. Нямах понятие как се пише книга. Просто отидох в една печатница и взех ръкописа със себе си. От печатницата ми помогнаха. Учудиха се, че искам само 50 бройки. Попитаха ме защо не искам да публикувам книгата в по-голям тираж под псевдоним. Тогава им казах, че ако правя литературно четене, всички ще ме познаят.

ДЛФ: Вече са изминали 70 години откакто сте преживели всичко това. Има ли някакво послание към младото поколение?

Л.Б.: Да, имам. На последното литературно четене имаше двама младежи, които държаха моята книга. Бяха си купили и една книга от моя приятелка. Тя също е преживяла края на войната, но не е жертва на изнасилванията. Те си бяха купили книгите и казаха, че им трябват за уроците по история. И аз намирам това за много важно. Младежите казаха, че не са знаели нищо за масовите изнасилвания и не могат да си представят как съм преодоляла травмите. Тогава им казах, че съм преодоляла всичко благодарение на моето щастливо детство. Благодарение на това, че майка ми винаги е била на моя страна и че винаги съм намирала приятели. И на това, че всички около мен възприеха моето мълчание. Никой от моето семейство не ме е разпитвал. Може би са разговаряли с майка ми, но с мен - не. Всички чакаха аз сама да започна да говоря. Това ми помогна много. Помага ми и днес, когато отново се заговори по тази тема.

"Не всички руснаци бяха лоши"

Има и още нещо - нещо много важно, което искам да споделя. Не всички руснаци бяха лоши. Имаше и добри, които ми помогнаха да избягам. Иначе щях да попадна в Русия за четири години, а можеше да ми се случи и нещо още по-лошо. Да, имаше и добри руснаци.

* Леони Биалас е една от многото жертви на масовите изнасилвания на германски жени, извършени от войници на Червената армия в края на Втората световна война. Наскоро тя публикува книгата "Komm Frau, raboti" (в превод - "Ела, жено, работи"), в която описва онези ужасни събития