Изненада? Учудване? Потрес? Не и в България.

Коментар от Петър Чолаков:

Седем от българските кандидати за евродепутати са били сътрудници на бившата Държавна сигурност. Трима от тях са от БСП (Велизар Енчев, Румен Гечев и Емил Георгиев), двама са от ВМРО (Александър Урумов и Христо Смоленов), един е от „Коалиция за България” (Боян Киров) и също един от „Воля" (Кольо Парамов).

Комисията по досиетата обявява принадлежност към ДС на лица, заемали или заемащи високи длъжности в държавата и обществото след 10 ноември 1989 година. Но както посочва журналистът Христо Христов, изследващ архивите на ДС, Комисията „не дава квалификация на разкритите сътрудници, не ги дели на добри и лоши, симпатични и несимпатични, а единствено обявява тяхната принадлежност”. Това уточнение е важно в контекста на опитите на определени лица да изчистят името си и да бъдат оневинени.

Колко ли хора по върховете на България са били агенти на ДС?

Въпросните разкрития едва ли са изненада. Велизар Енчев например е автор на книгата „Аз бях в разузнаването” (2009 г.), в която категорично отхвърля приравняването на неговата работа (на разузнавач) с тази на доносниците. Румен Гечев пък, вицепремиер и министър на икономическото развитие в кабинета на Жан Виденов, още през 2007 е огласен като агент на Първо главно управление на ДС с псевдоним „Економов” (Решение № 14 от 4.09.2007 на Комисията по досиетата, стр. 61). Със същото решение като сътрудник-„резидент” е огласен и г-н Парамов. И така нататък, и така нататък.

Тук няма да се спирам в детайли на връзките на всеки един от тях с бившата Държавна сигурност. Друго е по-важно. Първо, направените разкрития по всяка вероятност няма да се отразят по никакъв начин на кандидатите. Въпросните политици принадлежат към формации, които или успешно са монополизирали носталгията по комунистическото минало (БСП, а и „Коалиция за България”), или пък използват обтекаема популистка реторика, с която се опитват да се харесат на всички. Ясно е, че ефектът от поднесената „претоплена манджа” щеше да бъде различен, ако ставаше дума за кандидати на партии, които са доказали своя категоричен антикомунизъм. Но има ли такива всъщност в България?

Второ, 30 години след рухването на „стария режим”, принадлежността към ДС очевидно не само не е пречка за участие в ръководството на държавата, но дори продължава да бъде трамплин към високите етажи на властта. Защо да ни учудва агентурното минало на г-н Урумов например (който освен шеф на агенция в МО е също така, по собствените му думи, вярващ християнин и безкомпромисен борец срещу „джендър-рекетьорите"), след като отдавна знаем, че вицепремиерът, министър на отбраната и лидер на ВМРО г-н Каракачанов (агент „Иван”) е бил сътрудник на Шесто управление на ДС. Публична тайна е също така, че президентът Георги Първанов, излъчен от БСП и впоследствие основал партия АБВ (която е основата на сегашната „Коалиция за България”), е бил секретен сътрудник на ДС с псевдонима „Гоце”.

Заслужава си да допълним и това: по заръка на ген. Атанас Семерджиев, дадена в края на януари 1990, са унищожени може би 40% от архивите на ДС. С други думи: най-вероятно никога няма да научим за принадлежността към ДС на ключови фигури в политиката и бизнеса, които са активни и в днешна България.

И трето, въпреки че част от следите са заличени, все пак се вижда, че разкритията на Комисията по досиетата и „ровенето” в стари папки с пожълтели страници не са изгубили своя смисъл. Пипалата на ДС бяха органите на една система, която функционираше като куфар с двойно дъно; която беше основана върху стимулирано и контролирано от държавата шпиониране на колеги, приятели и роднини; деспотизъм, маскиран като алтруистичен защитник на светли идеали. Споменът-предупреждение за тази система не бива да бъде заличен.

В сянката на Ленин и сие

Темата за проспериращите „деца” на някогашните служби продължава да бъде актуална в редица страни с комунистическо минало. В Германия например федералното правителство обсъжда законопроект за проверка на държавните служители за връзки с Щази, който трябва да удължи забраната за назначаването на бивши сътрудници на службите до 2030 година (в момента тя важи до края на 2019). И докато много от държавите в някогашния Източен блок се отърсиха от лепкавата, наивна носталгия по социалистическото минало и демонтираха портретите и статуите на Ленин и на другите герои от „червения” пантеон, сенките на онова време явно продължават да определят съдбините на страни като България.