Истината за (не)спасението на евреите в Царство България

Дискусията за спасението на българските евреи и за неспасението на тракийските и македонските евреи в окупирани от България територии през Втората световна война доби особена острота в българските медии (и извън тях) през последната година. Поводът бе македонски филм по темата, а причината - полуистината, която от години се разпространява за тази история, включително със съдействие на част от българската политика.

Ще се опитам да систематизирам накратко някои от възпроизведените и новосъчинени недоразумения по темата за спасението и неспасението на еврейското население в Царство България - така, както бяха изложени в поредица материали в „Дневник”, svobodata.com, Дойче веле, Бивол и други сайтове и издания.

Първо недоразумение

Царство България хем администрира присъединените през април 1941 г. територии от бивша Югославия и Гърция, хем не ги притежава. Следователно, българската държава в лицето на царството (включително монарха и правителството) не носи отговорност за съдбата на погубеното еврейско население по тези земи, защото друг е бил техният стопанин.

Всъщност, що е „притежание” и що е „администриране” в конкретния случай? Съществуват ясни, юридически формулирани признаци за държавно владеене и те напълно съвпадат със статута на тези територии като неделими части от Българското царство през периода 1941-1944:

- валидно е единствено българското законодателство - законите и всички укази, наредби и заповеди на официални български институции;

- въведени са всички символи на държавното монархическо управление (герб, знаме, химн, хералдика и прочее), като дори улици и други публични места са преименувани на името на монарха и членове на неговото семейство;

- официален език става българският, който се използва не само за прилагане в правната и административна практика, но и като език на образованието, информацията (вестници и радио) и православния религиозен култ;

- въведена е българската парична единица като единствено валидно разплащателно средство, както и всички други видове български ценни книжа (акции, пощенски марки, застрахователни и банкови полици и прочее);

- българизирани са всички форми на държавно управление - войска, полиция, учебни заведения, църкви, манастири, пощи, телеграфи, железници;

- иззети са в полза на българската държава и превърнати в нейна собственост всички инфракструктурни обекти - административни сгради и съдилища, църкви, училища, кметства, банки, пощи, летища, гари, пътища, мостове и прочее;

- в българска собственост са превърнати всички природни богатства - гори, реки, залежи, полезни изкопаеми;

- за да не остане никакво съмнение относно българската принадлежност на териториите, администрацията е подменена с българска - това важи за войска, жандармерия, кметска и общинска администрация, пощи, банки, училища и църкви;

В българската политическа лексика тези територии стават „временни” (терминът е използван от Кимон Георгиев) след поражението на нацистка Германия и на България като неин съюзник. Мотивите са ясни: в навечерието на Парижката конференция от 1947 г. трябва да се омаловажи българската вина за извършеното в Югославия и Гърция (не само над еврейското население). Както е известно, тази тактика няма особен резултат: България, въпреки че по-късно се включва във войната на страната на антихитлеровата коалиция, е принудена да изплати огромни репарации на Югославия и Гърция, както и да понесе всички икономически последици и санкции заради сътрудничеството си с нацистка Германия.

През 1941-1944 г. нито германци, нито българи се съмняват или оспорват неделимата принадлежност към Царство България на окупираните от него територии в Югославия и Северна Гърция. Там разпоредителни във всякакъв смисъл права и отговорности имат единствено българските власти. Включително „правото” да третират еврейското население като вражеско, и (без)отговорността да го депортират в нацистките лагери за изтребление в генералгубернаторство Полша.

Второ недоразумение

Българската държава в лицето на монарха, правителството и парламента не носи вина и отговорност за антиеврейските гонения и депортацията и убийствата на 11 343 евреи в лагерите в генералгубернаторство Полша, защото е била принудена от германците да стори това и не е имала възможност и право на избор.

България, суверенна държава, която не само не загубва територии, но придобива нови от своите съседи Румъния, Югославия и Гърция, сама инициира създаването на антиеврейско законодателство през есента на 1940 г. (когато още не е обвързана с Тристранния пакт). Веднага след придобиването на Южна Добруджа тя го използва като разменна монета за придобиване на още територии (Македония, част от Сърбия и Северна Гърция). Не съществува нито един дипломатически или друг документ, който пряко или косвено да сочи, че върху българския монарх и върху българското правителство е било упражнено давление за приемането през 1940 година на Закона за защита на нацията (ЗЗН). В замяна съществуват многобройни документални доказателства за съзнателните, съгласувани и много добре организирани действия на монарх и правителство за престъплението, извършено срещу евреите. Тези документни доказателства са достъпни в държавните архиви на България, Германия и Швейцария, а тяхното пренебрегване, заменянето им с второстепенни или незначителни факти (дебат около някаква снимка, оспорване на участието на БДЖ в депортацията и прочее) може да бъде плод или на невежество, или на крайна недобросъвестност.

Тезата, че българската държава и монархията не били участвали в престъплението срещу евреите, придобива абсурден, гротескен, кичозен характер, когато някои „консултанти” и „активисти” преминат всички граници на приличие с твърденията си. Като например, че ЗЗН бил замислен като средство за защита на евреите, че лагерите за принудителен труд били начин евреите да бъдат укрити от германците, или че поголовното изселване на евреи (включително тяхното ограбване) било в техен интерес. Възмутително е изказването на „консултанта” Спас Ташев пред конференция в СУ, според когото „доказателство за доброто отношение на българските власти към евреите в Македония е обстоятелството, че те пристигнали много охранени в Треблинка”. Както и твърдението му, че българската държава се била „охарчила” за депортацията (платена фактически със средства на самите евреи).

Трето недоразумение

Българските власти не са знаели нищо за лагерите за изтребление и само са съдействали при териториалното преместване на еврейското население.

Заимствана от ранните години на постнацизма, тази теза отдавна не работи нито по света, нито в България. Безспорно е доказано, че ако обикновеното население, включително и българското, не е знаело или само се е досещало за съдбата на еврейството, то разпоредителите на неговата съдба са били много добре осведомени както за целта на гоненията, така и за „окончателното решение”. Личната вина на българския цар Борис Трети, на правителството на Богдан Филов, на антисемитски организации като СБНЛ, Бранник, Ратник е отдавна осветлена с десетки доказателства, описани на стотици страници. Към тях е задължително да бъдат прибавени и личните свидетелства на Екатерина Каравелова, на Никола Мушанов, Петко Стайнов, Димитър Пешев, Димо Казасов, Влада Карастоянова, митрополит Стефан и много други. Също сборниците с оригинални документи, издадени през 1944-1945 (Натан Гринберг), цялото течение на вестниците "Зора", "Утро", "Мир" от периода 1940-1944 и антисемитските предавания на Радио София, които настървено искат окончателна разправа с евреите. Документирани са и емисиите на БиБиСи, предупреждаващи от друга страна за ужасните престъпления, в които българските власти въвличат страната, и - разбира се, свидетелските показания на потърпевши евреи за безчинствата и издевателствата на ратници, бранници и легионери.

Ще отбележа накрая и опитите български еврейски изследователи да бъдат изхвърлени от този дебат. С изключение на отлично организираната конференция на БХК и скромно протеклата на СУ, част от българските медии и институции обикновено премълчават възраженията срещу официално наложената версия за спасението и особено за неспасението на македонските и тракийските евреи. Като че ли словото може да бъде предоставено на българското еврейство само в случаите на традиционната, безмерна и сълзлива благодарност, която се очаква от него...

Историята не е само за историците

Историята на еврейското население в България от периода 1940-1944 не може да бъде предмет само на благодарност заради оцеляването на 48 хиляди евреи. Благодарността е категория, която удовлетворява и се приема с достойнство и от двете страни. Тя е основана на истинност на фактите и освен това е строго лична. Тя може да бъде отправена към хора като Димитър Пешев, митрополитите Стефан и Кирил, към общественици като Петко Стайнов, Димо Казасов, Владимир Куртев, Екатерина Каравелова, към десетки, може би стотици други, чиито имена са неизвестни на обществото. Благодарността обаче не може да покрие като защитен чадър всички в едно общество, включително монарх и правителство, извършили в определен момент антихуманни действия, заради които заслужават морален упрек.

Историята не е само за историците. Актуалната политика е продължение на историята. И всяка партия, всяко правителство, всяка важна публична личност, организация или медия, които участват, тълкуват или влияят върху управлението на една държава, са длъжни да се съобразяват с моралното наследство както на нейните исторически победи, така и на нейните отговорности и грешки. Затова и българското правителство днес не може да се ограничава в заключенията на своите „консултанти” и активисти по въпроса за съдбата на еврейството в царство България през периода 1940-1944 г., прикривайки се като зад смокинов лист с формулата „историята - за историците”. То трябва ясно да изрази своето становище по този въпрос, който все още търси консенсус. След което всички солидарно да изпратим тази мрачна история в учебниците. И веднъж завинаги да се разделим с нея както подобава. С жертвите - с почит, със спасителите - с уважение, с гонителите и преследвачите на евреи - със заслужен упрек.

Автор: Л. Коен; Редактор: А. Андреев