"Като майка и дъщеря сме, които обаче не си говорят"

ДВ: Г-жо Касабова, в последната Ви книга “Към езерото” действието се развива основно на Охридското и Преспанското езера. Там разказвате за дългогодишната политика на разделението и как тя отчуждава роднини, хора. Процесът, за който говорите, отнема над век. Продължава ли той в наши дни?

Капка Касабова: Разбира се, че продължава. Ние сме свидетели на най-новите версии на политиката "Разделяй и владей" в случая с Република Северна Македония. Докато бях на езерото и пишех книгата името от Македония се превърна в Северна Македония – нещо, на което не мислех, че ще бъда свидетел. Впоследствие и този спор между Македония и България... Това също е политика “Разделяй и владей”. Моето семейство от Охрид е част от тази голяма балканска история, включваща безброй малки истории. Хората на езерото са добре запознати с тази политика, всички на Балканите сме добре запознати с тази политика. Това, което исках, е да проуча как тази политика неусетно се превръща в душевно състояние за семействата и индивидите. Как от поколение на поколение тази травма на политиката “Разделяй и владей”, защото това е травматично поведение, постепенно става част от нашата психика. И точно от там започва пътуването по езерата с тази идея за болката. Наричам този синдром Болката с главно "Б". Болката, която се пренася от поколение на поколение и понякога се проявява чрез здравословни проблеми, понякога като разрив или раздор в семействата. А нашето македоно-българско семейство е много добър пример за това. 

ДВ: Имам прародители, единият брат се е самоопределял като грък, другият – като българин. В книгата си пишете за Македония преди около век, че самоопределението е било по-скоро на религиозен принцип, отколкото на етнически. Така вероятно е било на целите Балкани. Как се самоопределя човек в наши дни? Намерихте ли отговор на този въпрос с пътешествията ви по границите?

Капка Касабова: Тук стигаме до въпроса кой колко е свободен. Свободният човек не се самоопределя чрез наложени отвън етикети на етническа или национална основа. Свободният човек може би е по-труден за определяне или самоопределяне. Онзи ден минах през едно замиращо пиринско село, където над смесения магазин видях македонското слънце - знамето на Северна Македония. Стана ми интересно и питах хората какво прави това знаме там. Двама по-възрастни хора ми казаха: Ами това е, защото ние сме македонци. Случвало ми се е да срещам в Пиринска България хора над 50 години, които казват, че се чувстват повече македонци, отколкото българи. И това не е национално определение, а регионално и културно. Дори за тях е може би психодуховно определение. Тук имам и приятели помаци, които се определят едновременно като пиринлии, помаци, македонци, българи, в различен ред. Ето такива неща има на Балканите. За някои българи очевидно има нещо привлекателно в това да са македонци. Баба ми, която беше македонка от Охрид, се определяше като българка и охридянка. И дори днес, ако човек опознае Охрид малко повече от това да е просто турист, ще види, че в “охридянството”, както и в самото езеро, има нещо извън човешките предели, извън историята. На мен са ми интересни такива места и пространства, където етикетите се размиват. Дефинициите се размиват и изплува нещо по-интересно и по-голямо от нас, като самото охридско езеро.

ДВ: За вас като човек, който е живял на толкова много места, има ли значение това самоопределение. Слагате ли си етикет?

Капка Касабова: Аз нямам нужда да си слагам етикет. Никой от нас няма нужда да си слага етикет, освен в моменти, когато сме конфронтирани, когато има някакъв външен натиск. И често пъти трябва да се самоопределим с цел да се обясним на другите или като индивиди, или като общности. Понякога ми се налага да обяснявам, че не съм българска писателка – аз съм българка, която пише на английски, и въпреки че имам три гражданства, оставам на първо място балканка. Не казвам само българка, а и балканка, защото за мен това е много важно – Балканите са определящото. Балканите са едно измерение, което ние, балканците, не разбираме много добре. Ние не се разбираме самите. Това си проличава в тази политика на принципа “Разделяй и владей”, която все още я има, и от която абсолютно никой не печели. Тя, според мен, е на отмиране, това са последните ѝ издихания. Но най-важното е, че се определям като свободен човек.

ДВ: Дали това е ключът към разплитането на тези безсмислени балкански възли - противопоставянето на етноси и националности, които понякога са условни - да се почувстваме свободни хора? Да излезем от омагьосания кръг.

Капка Касабова: Не можем да налагаме свободата на другите. Тя не е нещо, което може да се предпише или инжектира. В този смисъл това, което може би ще разчупи тези мисловни и физически граници, е природната криза, планетарната криза, на която сме свидетели. Струва ми се, че това, което ще ни съюзи, то вече се случва в известен случай с тази пандемия, ще ни накара да видим нещата малко по-различно  – и себе си, и съседите си. Езерата Охрид и Преспа са разрязани от една тройна граница. Преспа се дели между три държави, един абсурден резултат на политиката “Разделяй и владей”. Това е едно много балканско езеро, една екосистема, която не може да бъде разделена от граници. Тя е микрокосмос на нашата планета, на екосистемата, в която живеем. И за да можем да оцелеем в нея, тя трябва да е безгранична. Струва ми се, че там е ключът към оцеляването ни. Мисля, че границите са осъдени да паднат. Убедена съм, че следващото десетилетие ще бъдем участници, свидетели на един доста различен свят.

ДВ: Не сте политик, Вие сте творец. Какъв съвет бихте дала на политическите елити на България и Северна Македония като човек, който познава и едната, и другата душевност?

Капка Касабова: Колкото повече време прекарвам на Южните Балкани и пиша за тях, толкова повече ми става ясно, че ние живеем в един огледален свят. Балканите са микрокосмос на Европа и на света. Всичко на Балканите е свързано и огледално едно на друго. Така че не прави това на съседа си, което не искаш да ти бъде причинено, защото утре ще е твой ред. Прошката е много важна и знам, че българо-македонската травма се храни от чувството на безизходица и на нерешимост на тези проблеми. Някои македонци се подиграват, казват ми: "Ей, ти си дошла от държавата-майка, престолнината”. Но ние, българите, точно така се чувстваме спрямо Македония – все едно България е майката, а Северна Македония е дъщерята. Македония и България са както майка и дъщеря, които някога са били едно, а сега са разделени, даже не си говорят. Това не води доникъде. По принцип майката трябва да прости. И България, ако толкова си мисли, че е в тази позиция на по-силния, на родителя, на първообраза, то България трябва да прости на Македония за всичко, което си мисли, че Македония ѝ е причинила или ѝ причинява в момента. Единият като прости, и другият прощава. Така се получава обратното на омагьосания кръг – получава се един благороден кръг. От това имаме нужда всички.