Кадрите са потресаващи. Но България е равнодушна.

Коментар от Ясен Бояджиев:

Дванайсет години след филма на БиБиСи "Изоставените деца на България", показал ужасяващите условия в един „дом за социални грижи“, историята се повтаря. Не съвсем буквално, защото някои неща все пак са се променили. Част от големите „институции“ за изоставени деца с увреждания, като тази в Могилино, междувременно са закрити. Построени са нови, по-малки, по-чисти и по-добре обзаведени „групови домове от семеен тип“. Официалната статистика, доколкото може да ѝ се вярва, също изглежда по-прилично: децата вероятно са по-малко - като цяло и „на единица площ“.

Преместени и скрити

В най-същественото обаче промяна няма. Както показаха тези дни доклад на една международна правозащитна организация и нов филм на БиБиСи, днешните обитатели на тези домове прекарват времето си горе-долу в същите условия и при същото отношение като някогашните герои на филма за Могилино. Лишени от всякакви шансове и права. И обречени на изолация доживот. Само дето са скрити на друго място.

"Моделът от институциите беше пренесен в груповите домове", свидетелства бивш служител на Държавна агенция за закрила на детето. Затова се повтарят същите покъртителни кадри на бездействащи, захвърлени и обездвижени деца, които се люлеят напред-назад и блъскат главите си в стената. Повтарят се и същите ужасяващи „грижи“. „Най-сериозният проблем се свежда до това, че персоналът не знае какво да прави, за да помогне на децата или да ангажира вниманието им. (...) Когато децата бъдат насочени към нас, те са тежко упоени до степен, че се питаме как е живо това дете. Медикаментите се използват като заместител на грижата", разказва детски психолог от отделение по детска психиатрия в София - един от малцината такива специалисти в страната.

Подходът на държавата

Защо нещата се повтарят? Защо въпреки гръмките стратегии и огромните инвестиции (главно от ЕС) проблемите остават?

Първата причина за това е в подхода на държавата към тях. Така наречената „деинституционализация“ е поредният пример за добра като замисъл, но половинчата като изпълнение реформа, в която крайната цел е подменена от средството за нейното постигане. Строителството на новите „групови домове от семеен тип“ поглъща огромната част от парите (което вероятно е много добре за някоя и друга строителна фирма). Само дето това става за сметка на приобщаването, интеграцията и образованието на самите деца, на мотивацията и обучението на хората, които се грижат за тях. Затова накрая в „груповите домове от семеен тип“ няма нищо семейно. Затова институциите бодро отчитат формални бройки, но не казват нищо за състоянието на децата. "Ако някой направи оценка сега и сравни състоянието на децата с онова от старите домове, ние всички трябва да си скъсаме дипломите“, казва някогашният служител на Държавна агенция за закрила на детето.

Отношението на обществото

Втората причина е в чувствителността на обществото към тези проблеми, която изглежда все по-притъпена. Преди 12 години филмът за дома в Могилино имаше разтърсващ ефект - не само в чужбина, но и в България. В сравнение с онова време обаче днешната реакция е почти незабележима. Отношението на мнозинството към изоставените деца (с увреждания или без), към другите онеправдани, обезправени и страдащи хора, към жертвите на насилие и дискриминация, се колебае по скалата между пасивното съчувствие, безразличието и досадата. Нерядко се изразява дори в открита злоба и омраза. Има например медии, в които за протестиращите майки на деца с увреждания винаги се говори като за рекетьори. А тези дни интернет форумите под малкото на брой публикации за децата в „груповите домове“ изобилстваха от традиционните гадости и цинизми по адрес на авторите на доклада и на всички „антибългарски“ неправителствени организации, които само гледали „да налапат кокала“.

Питам се дали пишещите такива неща са платени тролове. Би било успокояващо, ако е така, но едва ли. Питам се също защо хилядите, които от загриженост за „семейните ценности" истерично протестираха срещу Стратегията за детето, а преди това и срещу Истанбулската конвенция, сега не се трогват от съдбата на изоставените деца с увреждания и не протестират в тяхна защита.

Срамно

И като стана дума за Истанбулската конвенция, да споменем още едно събитие от последните дни, което само привидно няма връзка с темата. С голямо мнозинство Европейският парламент гласува резолюция, с която поиска всички държави-членки на ЕС незабавно да ратифицират документа, предвиждащ конкретни практически мерки срещу ширещото се насилие над жените. Само двама от българските евродепутати (от ДПС) подкрепиха резолюцията. Всички останали, включително прочути демократи, биещи се в гърдите с прогресивните си възгледи, гласуваха „против“ или се въздържаха (което в случая е същото). И така застанаха на страната на безумните популистки лъжи.

С такива политици не е чудно, че 12 години след филма за Могилино нещата излеждат горе-долу по същия начин.

*****

Вижте и това видео: