Как България не помогна на Сърбия

Коментар на Татяна Ваксберг:

По-здравите връзки на Балканите се оказаха роднинските или престъпните, а не политическите и културните. Това старо наблюдение напомня за себе си сега, когато лидерите на ЕС дадоха на Сърбия статут на кандидат за еврочленство.

България подкрепи получаването на този статут, има ясна позиция за разширяването и в последно време проявява по-активен интерес към съдбата на Сърбия, но тези усилия носят твърде крехки резултати днес, защото стъпват на нехайство от вчера.

На две крачки от нас

Политически двете страни двайсет години поддържаха формални отношения, сведени до някоя и друга среща на официално равнище. България дори постигна невъзможното – успя да се отстрани включително и от войната, водена през 90-те на две крачки от границата й. Просто не я забелязваше. Въпреки факта, а може би тъкмо поради него, че тази война върна икономическото развитие на самата България с едно десетилетие назад.

Единствената ангажирана позиция, която България зае и отстоя във времето, беше тази в защита на косовските албанци през 1999 година. Следващата стъпка дойде единайсет години по-късно, когато българското правителство за пръв път беше представено на възпоменанието на геноцида в Сребреница. Дотогава, ако съдим по официалното поведение на страната, България буквално се е правила, че такъв геноцид няма.

Благодарение на това изразително мълчание в държавната политика просперираше предимно престъпността или партийните съюзи с мафията на Милошевич. Възникна цяло поколение български милионери, забогатяли от контрабандата на горива, алкохол и цигари, с които - както се разбра по-късно - са били подпомагани извършителите на престъпления срещу човечеството. Тези случаи никога не стигнаха до българския съд. А на сдружаването на социалистите-националисти от двете страни не беше противопоставено сдружаване на демократите.

Българската външна политика тогава не видя положително място за себе си в тази история. Не успя да забележи, че може да обясни на останалата част от Европа процесите в бивша Югославия, защото познава района, културата, нагласите и механизмите за етническо насилие, спонсорирано от държавен апарат.

Проспани години

Почти със същия успех беше проспано и следващото десетилетие – десетилетие, в което светът започна много по-бързо да си „превежда“ процесите в Сърбия, но самата Сърбия загуби доверие в света. Днес половината сърби биха гласували с „не“ на референдум за членството на страната им в ЕС. В Западна Европа тази новина може и да се чува като политическа, но всеки жител на Балканите знае, че новината е друга – сръбското „не“ е продиктувано от фрустрация, а не от политически и рационално осмислен отказ от членство в европейския клуб. Сърбия просто не знае как да говори на света за себе си след всичко, което извърши, и след всичко, което с променлив успех се опита да преодолее. Само балканска страна би могла да й помогне да се справи с това.

Автор: Т. Ваксберг, Редактор: А. Андреев