Как Израел стана държава на тайните служби

Преди две години излезе документалният филм „Убивай първи”, а режисьорът му Дрор Морех сега представя книга с интервюта с шестима бивши началници на „Шин Бет”. „При тайните служби е както при мафията”, казва Дрор Морех и добавя: „Трябва ти лична препоръка дори само за да разговарят с теб.” В случая препоръката дошла от човек на име Ами Аялон. След като през 2000 година се оттегля от шефския пост в контраразузнаването „Шин Бет”, той официално започва да агитира за мир с палестинците. И е първият човек, застанал пред камерите с подробни обяснения за работата на „Шин Бет”. Всъщност така подтиква и другите шефове на контраразузнаването да сторят същото. Защо ли? Защото имат послание към израелското общество. Дрор Морех го формулира така:

„Ние знаем как да се справяме с насилието и как да смазваме терора с всички възможни военни средства. Но терорът не може да бъде победен окончателно, ако не се намери политическо решение. Това не е лесно, но политиците в Израел и не полагат достатъчно усилия.”

За своя документален филм Дрор Морех е интервюирал шестима офицери, които са ръководели „Шин Бет” в периода 1981-2011 година. От разговорите излиза, че след Шестдневната война, в която Израел окупира Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа, нито едно израелско правителство не е разполагало с някаква сериозна политическа концепция. Отговорността за палестинците е прехвърлена върху военните и върху „Шин Бет”. А контраразузнаването просто не знае какво да прави, поне в началото, признава Авраам Шалом, най-отдавнашният му началник:

„За наше щастие, колкото и да звучи цинично, тероризмът започна бавно да се усилва и ние изведнъж се оказахме с много работа. Тогава престанахме да се занимаваме с въпроса за палестинската държава. Колкото повече се занимавахме с тероризма, толкова повече той се усъвършенстваше. Но и ние се усъвършенствахме. И имахме все повече работа: в Газа, на Западния бряг, че и в чужбина. Така забравихме за палестинския въпрос.”

"Елиминиране" на терористи

Тоест, палестинският въпрос постепенно започва да се представя като проблем с тероризма. Така е и до днес, единодушни са шестимата бивши шефове на „Шин Бет”. Една тема минава като червена нишка през интервютата с шестимата: убийствата - "елиминирането" на терористи. В контраразузнаването всички са убедени, че тази практика е легитимна, когато трябва да се предотвратят акциите на атентатори-самоубийци. Когато обаче ги попиташ дали са оправдани и покушенията срещу онези, които дърпат конците иззад кулисите, единодушието се изпарява. Ами Аялон например казва:

„Това е коварната тема: как да се прави разлика между отделен терорист, препасан с цъкаща бомба, и цялата терористична структура? Тъкмо в прехода, по пътя от „Шин Бет”, който е оперативен инструмент на държавата, към цялостната политика на същата тази държава, границата между позволено и забранено започва да се губи. Когато 200-300 души загинат от онова, което ние наричаме „целенасочено обезвредяване”, всичко заприличва на поточна линия.”

Книгата на Дрор Морех разказва не само за палестинския, но и за еврейския тероризъм. Когато през 80-те години една екстремистка група заселници извършва атентати срещу палестински политици и дори се опитва да взриви Хълма на храма в Ерусалим, „Шин Бет” се намесва. Първоначално правителството обсипва с похвали контраразузнаването, малко по-късно обаче повечето арестувани екстремисти са амнистирани – най-вече под натиска на могъщото лоби на еврейските заселници. Тогавашният шеф на „Шин Бет” Гарми Гилон си спомня:

„В началото говореха: ами да, нарушили са закона, убили са хора, искали са да взривят цялата държава и т.н. После обаче изведнъж тези хора станаха „наша кръв и плът”, а кой излезе виновен? Тайните служби.”

Последната част от книгата, озаглавена „Какво трябва да се случи, за да се случи нещо?”, започва с цитат на израелския философ Йешаяху Лейбовиц от 1968 година:

„Страна, контролираща едномилионно население, което ѝ е чуждо и враждебно, неизбежно ще се превърна в държава на „Шин Бет”, с всичките му последици. Това ще се отрази и върху възпитанието на децата, и върху свободата на словото, и върху демократичната форма на управление. Военните ще мачкат протестите на арабите и в същото време ще вербуват арабски колаборационисти и предатели. А армията ни постепенно ще се превърне в окупационна войска.”

Дрор Морех задава на един от бившите шефове на „Шин Бет” въпроса какво мисли за това предсказание. Ювал Дискин отговаря:

„Съгласен съм с всяка една дума. Той много точно описва онова, което се случи тук от 1968 година насам.”

Държавата на "Шин Бет"

Дрор Морех смята, че от задънената улица има един-единствен изход: ако Израел иска да остане еврейска и демократична държава, трябва да приеме възникването и на Палестинска държава – и съответно да се изтегли от повечето окупирани територии. Но цената, която би платило за такова решение едно израелско правителство, е висока пише Морех:

„Трябва да се евакуират близо 200 000 заселници, разноските ще бъде огромни, с голяма вероятност ще избухне гражданска война. И двете страни ще бъдат принудени да взимат много тежки решения: за Ерусалим, за бежанците. Като израелски политик ти трябва много дълбока убеденост, за да предприемеш такава стъпка, а в отплата да получиш единствено някакъв лист хартия и голи обещания.”

В момента в Израел няма такъв политик, убедени са и авторът на книгата, и бившите шефове на „Шин Бет”. В същото време обаче нещата не могат повече да продължават както досега. Какво ли да направи Израел? На този въпрос в края на книгата отговаря Авраам Шалом:

„Да продължава разговорите с всички страни. През цялото време. Аз смятам, че по-силният трябва да отстъпи. Но ние сме на път да изгубим силата си и това ме тревожи. Силният вчера не е непременно силен и днес.”