Как източноевропейците станаха хомофоби

По комунистическо време щяха да нарекат хомосексуалността „второстепенно противоречие“. В първа разделителна линия между Изтока и Запада тя се превръща едва след промените. Оттогава насам най-вече политиците-националисти в източноевропейските страни, които иначе хвалят народите си като „толерантен“ антипод на „натрапчивия“, „мисионерски“ Запад, са тези, които проявяват максимална нетърпимост към лесбийките и хомосексуалните.

„Аз не съм толерантен, аз съм нормален“, прочетохме на плакат на една дясноекстремистка партия в България. Но не всички противници на хомосексуалните са толкова брутални. Кой би искал сам да се определи като нетолерантен? Но тази партия уцели един нерв. 

При това липсата на толерантност не е присъща на Източна Европа, нито пък хомофобията. Точно обратното – по отношение на сексуалната ориентация Източна Европа дълго време беше повече толерантна, отколкото например това беше в Германия или Великобритания. Достатъчно е да споменем аферите около Оскар Уайлд в Англия или около генерала от Бундесвера  Гюнтер Кислинг в Германия.

Напредничавостта на Изтока

В Източна Европа тази тема не е приемана като особено важна. От обявяването на независимостта през 1918-а година в Полша санкциите за секс между мъже са точно толкова малко, колкото и във Франция или Италия. В Съветския съюз темата разделя сталинистите и националболшевиките от реформаторите и революционерите: Ленин премахва наказанията, Сталин ги връща.

Чехословашките комунисти искат да декриминализират хомосексуалността още през 1950-а година, но се подчиняват на ветото на Москва. В ГДР сексът между пълнолетни мъже не се преследва още от 1957 година, в Унгария – от 1961, а от 1962 – и в Чехословакия. Във Великобритания стигат дотам едва през 1967, в Западна Германия – през 1969, а в Австрия – през 1971 година.

Борбата между културите

В началото на този век обаче от спора за равнопоставеността на гейовете и лесбийките, за еднополовите партньорства и бракове се поражда една източно-западна културна борба с висок мобилизационен потенциал – първата от 1989-а година насам. Колкото и да е парадоксално – именно политическите конотации направиха темата „секси“. Докато попкултурата се отнесе към нея критично или иронично – в Русия дуетът „Тату“ се прочу именно заради асоциациите с хомосексуализма, а в Сърбия певицата Мария Шерифович спечели благодарение на това конкурса „Евровизия“ и се превърна в национална икона. Няколко години по-късно страната дори се сдоби с хомосексуална министър-председателка.

Но напрежението се запази. Заведенията за хомосексуални трябваше да се прикриват. Из целия регион организации на хомосексуални и правозащитници се борят за възможността в колкото може повече градове да бъдат организирани гей-паради. И всеки състоял се бива честван като победа.

„Западното“ влияние

Там, където е особено трудно или дори опасно да разкриеш хомосексуалността си, както е в някои балкански държави, току се появяват западни политици и дипломати начело на парадите – и така без да искат подкрепят твърдението, че хомосексуалността идва от Запад и е чужда на собственото население.

Според берлинския сексолог Мартин Данекер, актуалната източна хомофобия има психологическо обяснение. Враждебността се дължи на дълбокото „съмнение в кохерентността на ценностите“. Във времената на несигурност само „природата“ е в състояние да ни даде известна опора – или поне така изглежда. За да се придаде авторитет на слабата, несигурна държава, тя и семейството се свеждат до едно.

„Неестествената“ сексуалност

Всъщност обаче „естествената“ норма, за която става дума, изглежда разклатена – щом се налага постоянното полагане на усилия за поддържането ѝ. Но защо да се полагат усилия, ако правилното естествено поведение се разбира от само себе си? Никой от тези, които се застъпват за традиционните роли на половете и срещу „неестествената“ сексуалност, не може да избегне противоречието: щом природата е предопределила нещата така, както казват хомофобите, половата идентичност не би могла да се повлияе от никакви гей-паради или „хомосексуална пропаганда“. И отношението към тях би могло да бъде по-спокойно.

Откъде идва омразата?

Сексологът Мартин Данекер смята, че хомосексуалните са обект на омраза, защото са „свързвани с пасивността“. Много от хората в Източна Европа са лично убедени, че са обречени на пасивност. Но и често цялата нация, с която се идентифицират, споделя тази болезнена съдба. Нея я поучават и ѝ нареждат, превръщат я в пасивна получателка на даваното и даряваното от Запада – с една дума: в жена.

Хомосексуалните се оставят „в ръцете на другите“ и това възпламенява омразата. „Те влизат в ролята на предатели“, обяснява Данекер. Той открива разлики между Изтока и Запада не само покрай хомофобската вълна след 2000-а година, но и в исторически план във връзка с отношението към хомосексуалността. На Запад, и по-конкретно в Англия и в Германия, след продължителна проблемна фаза е настъпил период на един вид „негативна просвета“.

Опити за сатанизиране

Вместо просто да продължи да бъде осъждана като грях, дълго време бяха правени опити хомосексуалността да бъде психопатологизирана – като душевно смущение или невроза. По характерния за Запада подход се търсеха причините за това, че някой е хомосексуален. „Но не се намери нищо“, обобщава Данекер. И така единствен изход остана само приемането на обстоятелствата.

Докато на Изток, особено в Русия, където ортодоксалната традиция има приоритет пред „вътрешната мотивация“, не става дума за това какво чувства някой, а за това какво върши. Именно поради това голяма част от обществеността реагира агресивно на демонстративните, ексхибиционистки и поучителни елементи в движението за правата на ЛГБТ.

Норберт Мапес-Нидек работи от 30 години като кореспондент на германски медии за Югоизточна Европа. Новата му книга "Разделена Европа. Защо Западът не разбира Изтока" на берлинското издателство Christoph Links Verlag излиза на 15 февруари на германския книжен пазар.