Как президентът може да промени България

Коментар на Полина Паунова:

По правило около президентските избори винаги се повдига въпросът за правомощията на държавния глава. Достатъчни ли са те? Или може би фигурата му е по-скоро декоративен придатък към изпълнителната власт (ако е избран с подкрепата на управляващата партия)? Има ли президентът реални политически опции, или те се простират само до снимки, запечатали официални срещи със световни лидери и участие в национални празници?

Въпросът за правомощията на държавния глава намира място в повечето предизборни дебати, а претендентите за поста (с някои изключения) са заучили реплики, демонстриращи скромност, нежелание за власт и повтарят като мантра няколко изречения, скалъпени от щабовете им, които звучат все в тази посока: "Задачата на държавния глава е да бъде обединител на нацията, а за подобна задача не е необходим повече политически инструментариум от този, който дава институцията". 

Преди седмици в поредния си предизборен сблъсък с БСП министър-председателят Бойко Борисов обяви, че почти нищо от това, което опонентите му предлагат като платформи и агитация, не е осъществимо, тъй като "лостовете" за решения просто не са в ръцете на държавния глава. "Как могат да ви лъжат по този безогледен начин? Щял Радев да ви оправи - с кой лост ще оправи кметствата? С кой?", попита Борисов.  И като цяло е прав – президентът не може да обещае повече пари, няма  как да се заеме със санирането на панелните блокове, трудно би убедил някого, че строежът на прословутите магистрали има нещо общо с него, а и бюджетните благини, раздавани обикновено преди избори, не са от компетенциите му.

Българската криза на държавността

Президентската фигура наистина няма "лостове" за дребни подкупи, които да пробута на избирателя. Пряко той не може да стори нищо, за да придобие българинът каквото и да било – дали санирано с държавни пари жилище, или 10% увеличение на заплатата.

Държавният глава обаче може да стартира промяна, която да разчисти постпреходния синдром на политиката в страната ни.

България се намира в криза на държавността, изразена в корумпиране на управлението до ниво на здрав захват от страна на самата държава. Това е следпреходен синдром, който вече е нараснал до степен, в която заплашва националната сигурност. Синдром, в който няма върховенство на правото. Синдром, чийто основен симптом е корупцията по всички етажи на администрацията и съдебна система, която пък е гарант за осъществяването на въпросната корупция. Тежко заболяване, в което конституционното устройство на страната е заменено с нов вид управление – с държавен рекет от страна на прокуратурата в съучастие със страх от "уличаване" в основните политически играчи.

Ето защо в условия на тотална подмяна на държавността, президентът всъщност разполага с всички необходими "лостове" (по Борисов). Защото ключовите правомощия на президента са именно назначенията, които той има право да извърши, и ветото, което може да налага. А в ситуацията на коренна подмяна на демократичния ред нищо друго не му е необходимо. 

Какво би могъл да направи президентът?

Връщането на закон в парламента е инструмент за налагане на върховенството на правото. До момента не сме имали президент, който без замисляне или без изчисления на политическата конюнктура да е връщал на народните представители закони, които нарушават базови принципи. Президентите в политическата ни история смело са налагали вето само тогава, когато не са били излъчени за поста от партията, която държи мнозинството в парламента. 

И да, народните представители могат да преодолеят ветото без особено затруднение. Но при достатъчно активен президент, нито едно гласуване в Народното събрание не може да заглуши вече повдигнат гласно въпрос за съмнения за нарушаване на обществения интерес.

Що се отнася до другото структуроопределящо за институцията правомощие на държавния глава - назначенията и квотите, на които той има право: те могат да служат за базови ориентири, налагащи определени стандарти както в правосъдието, така и в медийната среда в България. 

Досега сме нямали президент, който да се е ангажирал публично с приемане на номинации и обществено обсъждане на предложенията, които прави за СЕМ или Конституционния съд например. Подобен акт на държавния глава може да повдигне съвсем естествено темата за прозрачността и легитимността в смисъла на обществените очаквания към членовете на различните институции. По този начин може да се положи основа за назначенията в държавата на база професионализъм, почтеност и най-важното – защита на обществения интерес.

Нещо повече – президентът трябва да придаде плътност на правомощията си. Когато говорим за държава, в която няма върховенство на правото, държавният глава не просто може, той е длъжен да обяви пред обществото критерии, по които ще оценява назначенията на т.нар. трима големи в съдебната система: председателите на ВАС и ВКС, както и главния прокурор.

До момента решенията за съдебната система са вземани в условия на предизвестена смърт на независимостта. Името на главния прокурор Сотир Цацаров бе ясно още преди ВСС да го избере за поста. Публично известни са пазарлъците за шеф на ВАС. Един говорещ президент, който не се крие зад институционални снимки и тесни правомощия би могъл да обяви предварителни критерии, според които да прецени дали да подпише указ за назначаването на избираните от Висшия съдебен съвет "трима големи". Ако кадровият орган на Темида не се съобрази с тях – президентът може да върне номинацията за преразглеждане.

Пак ли ще се раздават "подаръци" на властта?

Разбира се, държавният глава може да бъде преодолян процедурно, поради многото "лостове" (пак по Борисов), съсредоточени в ръцете на парламента и изпълнителната власт. Но един "говорещ“ президент може да повдигне обществен дебат, който на практика да обезсили всички "хватки" на статуквото. 

За жалост обаче нито един от основните кандидати за "Дондуков" 2, които са подчертали, че правомощията на държавния глава са достатъчни, не е обяснил дали има желание да ги уплътни с реални действия. А под реално действие се разбира употреба на всички конституционни позиции, които дават възможност на президента да упражнява контрол на останалите власти, налагайки стандарти. Напротив – основните претенденти са се доказали като партийно и идеологически лоялни към издигналите ги формации, което е основа за поредния декоративен държавен глава, готов да опакова "подаръци" на властта (като Сотир Цацаров) в приемлив за обществото целофан.