Какво видях в Гуантанамо. Репортер на ДВ разказва.

Той прекарва 14 години зад решетките в Гуантанамо: изтезават го в продължение на 70 дни, разпитват го в продължение на три години по 18 часа на ден. Става дума за Мохамеду Улд Слахи, който е заподозрян, че е лидер на Ал Кайда и съучастник в терористичните атаки от 11 септември 2001 година. Доказателства за това обаче няма. За всичките 14 години в Гуантанамо обвинение така и не му е повдигнато, логично няма и присъда. Мавританецът, който днес е на 50 години, в крайна сметка бива освободен, но не получава нито стотинка обезщетение за погубената част от живота си.

Наскоро историята на Мохамеду Улд Слахи беше пренесена дори на киноекрана, а неговата адвокатка Нанси Холандер и до днес не може да се откъсне от този случай. Тя разказва за двете деяния, които са вкарали клиента ѝ в Гуантанамо: Слахи изкарал обучение в терористичен лагер в Афганистан, а веднъж получил телефонно обаждане от сателитния  телефон на Осама бин Ладен. Да, това без съмнение са доста обременяващи факти, които обаче не стигат за официално обвинение.

Всичко това не е случайно

Лагерът в Гуантанамо превърна САЩ в страна, "която не спазва принципите на правовата държава", казва Холандер. Според нея ситуацията е "катастрофална". Това се отнася не само до 13-те затворници, които лежат в лагера без обвинение и вече от години трябваше да са на свобода, но и за предполагаемите организатори на атентатите от 11 септември 2001 - така наречените "вечни пленници", които и до днес чакат съдебен процес, 20 години след деянието.

Такова беззаконие не е случайно, напротив: тъкмо това искаше тогавашният президент на САЩ Джордж У. Буш, твърди правозащитничката Дафне Евиатар от "Амнести Интернешънъл". Тя обяснява, че Буш е създал затвор извън територията на САЩ, за да блокира целенасочено правната система на своята страна. В доклад на своята организация тя остро критикува нарушенията на човешките права в лагера – най-вече безсрочното задържане на хора без обвинение и изтезанията срещу тях. За тези изтезания няма общодостъпна информация, но правозащитничката се позовава на различни източници, включително и на едно изслушване на Комисията за тайните служби пред Сената на САЩ, където става дума за бруталните изтезания над десетки мъже в Гуантанамо.

Какво видях в Гуантанамо

Военноморската база на САЩ в кубинския залив Гуантанамо Бей съществува вече от 100 години. През 2002 година в тази база беше изграден и лагерът, който създаде на Гуантанамо днешната печална известност. Доста препятствия трябва да преодолее човек, ако иска със собствените си очи да види какво става вътре. Най-напред трябва да стигне дотам, което не е лесно, защото американските самолети нямат право да преминават над кубинското въздушно пространство. Тъй че са принудени да извършат сложна маневра, преди да кацнат на пистата на военната база.

Преди да получим разрешение да посетим базата в Гуантанамо, трябваше да подпишем декларация с основните си задължения. В нея се казва, че попадайки там като журналисти, ние не можем да разчитаме нито на свобода на придвижване, нито дори на журналистическа свобода. Не ни позволиха да видим самия затвор дори отвън, а всички информации, които идват от вътрешността на затвора, са обявени за държавна тайна. Особено последният факт хвърля в отчаяние адвокатите на пленниците. Нанси Холандер вече от седем години води съдебни битки, за да бъде разрешено на нейния доверител Мохамеду Улд Слахи да публикува своите "Дневници от Гуантанамо".

А иначе, отвъд затвора, базата в Гуантанамо прилича на най-обикновено малко градче в САЩ. Показаха ни новото училище, оборудвано наскоро с най-модерна техника за 65 милиона долара, където след официалното откриване ще учат 220 деца на различна възраст. Хората в базата си имат и супермаркет, къщите им силно напомнят на градските покрайнини в САЩ, където живее средната класа. А ресторантът "Макдоналдс" е единственият на територията на Куба. По местната радиостанция за военнослужещите и техните семейства върви латинопоп, а в магазина за сувенири човек може да си купи тениска с надпис "Рокендрол в задния двор на Фидел".

По радиото няма да чуете новини нито за текущите разпити пред военния трибунал, нито за затворническия лагер, който не бил част от културния контекст на военната база, както обяснява водещата Аналис Канделария. И то си е така. Живеещите в базата над 6000 души нямат никакъв достъп до затвора и до трибунала. "Каквото знаем за тях, от медиите го знаем", казва радиоводещата.

Защо лагерът все още съществува?

20 години след изграждането на пленническия лагер с особена острота звучи въпросът: Защо още го има? Защо го има след всички информации за очевидни нарушения срещу човешките права и върховенството на закона? Защо го има, особено след като така наречената "война срещу тероризма" приключи и САЩ се изтеглиха от Афганистан?

За затваряне на лагера за пръв път се заговори още в края на мандата на Джордж У. Буш. Барак Обама също на няколко пъти го обещаваше. После дойде Доналд Тръмп, който смени курса и оповести, че лагерът продължава дейността си. Според републиканците, Гуантанамо продължавал да пази САЩ от терористични атаки, а преместването на затворниците на географската територия на страната било опасно. Противниците на лагера открай време възразяват, че самото съществуване на този лагер води до радикализация на много млади мюсюлмани.

Новият американски президент Джо Байдън на свой ред обяви, че лагерът ще бъде затворен. Досега обаче неговата администрация не е предприела нищо, за да превърне думите в дела, казва Нанси Холандер. Така че бъдещето на пленническия лагер си остава неясно. Възможно е една част от затворниците да бъдат освободени, според плановете. За други може да се сключат споразумения с родните им страни, които да ги приемат обратно.

Независимо от всичко това Дафне Евиатар гледа с оптимизъм в бъдещето: "Броят на пленниците непрекъснато намалява, а все по-очевидно става колко абсурдно е всичко това", казва тя. Защото, освен добре известните морални възражения, на всичкото отгоре американските данъкоплатци плащат за всеки пленник по 13 милиона долара годишно.

Но въпросът за бъдещето на лагера в Гуантанамо вече отдавна не подлежи на решаване само с рационални аргументи. Подобно на много други болни теми в САЩ, и той се е превърнал в играчка в ръцете на политиците. А "вечните пленници" продължават да креят в Гуантанамо.