Какво виждаме и чуваме, когато гледаме българска телевизия?

Коментар от Полина Паунова:

Когато партиен лидер каже, че ще се бори срещу цензурата, няма как твърдението му да не прозвучи съмнително. А когато подобна фигура заеме позата на освободител на медиите от политическо влияние, това обикновено означава, че желае “правилна” от негова гледна точка медийна пропаганда.

Такъв беше и случаят с председателката на БСП Корнелия Нинова, която предприе стъпки за регистрация на партийна телевизия. Медията ще се издържа с бюджет, отделен от Националния съвет на формацията, а целта е очевидна - подгряване на електората преди идната година на избори. Естествено, тълкуванието на Нинова е съвсем друго: в “Българска свободна телевизия” (както ще се казва каналът) щяло да се прави свободна журналистика, без цензура. Медията, според думите ѝ, щяла да бъде “обществена”, въпреки че зад нея ще стои БСП.

Нормално е подобни заклинания и високопарни заявки да предизвикват смях. А още по-естествено е никой да не им вярва. Въпреки това инициативата на Нинова предизвика пореден дебат за независимостта на средствата за масова информация. И постави въпроса независими ли са наистина обявилите се за такива частни, а защо не и обществени медии. Както и доколко тяхното финансиране е по-чисто и по-ясно от това на канала, който БСП ще създаде.

По документи медиите в България нямат проблем. Но нека не забравяме, че на хартия и народният представител от ДПС Делян Пеевски изгради многомилионната си империя (в която медиите са основен инструмент), започвайки с един 20-годишен автомобил.

При тези телевизии всичко е ясно

Именно част от медиите в тази империя създадоха един политически проект, който получи представителство в предходния състав на Народното събрание и излъчи евродепутат. Впрочем, претенцията на някогашния водещ и настоящ политически лидер със затихващи функции Николай Бареков бе същата като на Нинова - че ще освобождава България от цензурата, което дори влезе в името на формацията му. А телевизията, която по онова време застана зад Бареков, беше иначе с претенции за независимост.

Въпросната телевизия отдавна не съществува, като повод за фалита ѝ стана разтрогването на партньорството между Пеевски и бившия мажоритарен собственик на КТБ Цветан Василев, които на хартия нямаха особена връзка помежду си.

Да се върнем обаче към живите медии. И най-вече към телевизиите, които на този етап са най-удобният инструмент за политическо влияние. Сред тях има няколко партийни, като най-общо те са все собственост на патриотичните партии. Лидерът на “Атака” Волен Сидеров излива партийната си пропаганда в телевизия “Алфа”, колегата му Валери Симеонов от НФСБ - в СКАТ, а между ВМРО и канал “България 24” лесно може да се направи връзка. Съдържанието, което излъчват въпросните телевизии, няма общо с публицистиката, нито с новинарството. То е само и единствено партийна пропаганда. Това обаче е нормално за една партийна медия. Затова е и допустимо.

Партийна пропаганда ще излъчва и телевизията на Нинова, която зад високопарните приказки за независимост и „обществено съдържание" ще рекламира лидерката на БСП и ще се занимава с тезите на левицата. Но и никой не очаква нещо друго от такава медия. Както не очаква и от патриотичните телевизии.

При тези медии всичко е кристално ясно. Избирателят на НФСБ гледа СКАТ, а този на БСП - телевизията на левицата. Финансирането е ясно, а законът го допуска. Проблем следователно няма.

Къде е проблемът

Проблем има тогава, когато медия с претенция за безпристрастност се позиционира като партийна. А това не е нещо невиждано на българския политически и медиен ландшафт. Нещо повече - изглежда задължително за оцеляването на всяка голяма медия.

Тук не става дума за това, че националните телевизии са обявили политическите си възгледи, каквато е практиката в някои западни държави. Става въпрос за типичното българско явление, при което е ясно, че за да съществуват, големите медии трябва да са с властта, без значение коя е тя. В този смисъл те се оказват напълно партийни. Като само променят “основната” партия, в зависимост от управляващата конюнктура. На хартия този тип медии са независими и безпристрастни. На практика обаче дават предимство на властимащите, а от новинарските им емисии нерядко липсват теми, на които основните им рекламодатели (обикновено свързани с властимащите) не гледат с добро око.

В този смисъл въпросните медии са точно толкова “обществени” и “без цензура”, колкото обявената от Корнелия Нинова партийна телевизия. С малката разлика, че финансирането на “Българска свободна телевизия”, СКАТ и пр. е с ясен източник. Да, това са пари на данъкоплатеца, но законът ясно регламентира как партиите могат да изразходват субсидиите си. Колкото до частните медии - държавата се оказва основен рекламодател в тях, а това я прави привилегирована и доминираща.

Затова и независимите частни медии в България де факто също са партийни, но без това да е регламентирано. На което се дължи и фактът, че в тях почти не се срещат непопулярни политически позиции. А ако все пак се появят, те са по-скоро екзотика, която да оправдае останалото съдържание, подчинено на други интереси. Илюстрации на явлението има достатъчно, но най-видимият факт е, че политически формации с горе-долу сходни социологически показатели биват третирани различно от медиите.

Проблемът в случая остава в полето на зрителя, който сам трябва да се ориентира доколко безпристрастни и непартийни са медиите, които искат неговото внимание именно с тази претенция. В случая с “Българска свободна телевизия” предизвикателство няма - тя е на БСП. Но ако зрителят-избирател не иска да слуша партизиран дебат в предстоящата изборна година, доколко може да е сигурен, че рекламодателят, който предлага „талони на щастието" например, не е с разписан билет от дадена партия? Срещу което трябва да ѝ осигури масирано присъствие в медията, която, така да се каже, спонсорира. Затова проблемът не е в партийните медии. Те са ясни. Проблемът е в неяснотите около останалите.