Какво става с Германия и Франция?

Всички се питат: защо отношенията между Германия и Франция са толкова обтегнати? Наскоро един ляв френски политик призова Ангела Меркел „да си затваря устатата”, а финансовият министър в Париж реагира с видимо раздразнение на германската критика към неефективната френска икономика. Германия по-добре да си оправи пътната инфраструктура и да си реши демографския проблем, вместо да дава акъл на Франция, гласят често използваните аргументи. В едно интервю германският седмичник „Ди Цайт” дава думата на Ален Минк - френски предприемач, писател и политически съветник на бившия президент Саркози. Минк смята, че напреженията между Берлин и Париж се преувеличават, а френската икономика скоро отново ще настигне и дори ще изпревари германската. В интервюто популярният публицист говори и за бъдещето на Европа на фона на сегашните несигурни времена.

Расте ли в момента недоверието към Германия, дори страховете от Германия?

А. Минк: Такива страхове са неоснователни. В момента Владимир Путин ни прави гигантска услуга. Бащата на европейското единение след Втората световна война всъщност не се казва нито Моне, нито Шуман, нито Аденауер. Той се казва Сталин. И днес новата руска заплаха води до това, че опасността от някакви солови акции на Германия рязко намалява. Ясно го доказва позицията на канцлерката.

Но тя определено не е някакъв поборник на Студената война.

А. Минк: Да, обаче Путин я принуди да заеме много по-ясна позиция, отколкото предполага темпераментът ѝ. От тази гледна точка Путин е същински късмет за Европа.

Нима допреди това канцлерката е била някакъв рисков фактор?

А. Минк: Риск имаше. Шрьодер и Фишер превърнаха Германия в ключов член на западния съюз – спомнете си за германския ангажимент в Косово. Меркел никога не е била активен архитект на такъв курс. Тя водеше един вид „швейцарска” политика: хуманна, дружелюбна към всички, нещо като богат „Червен кръст”. Но заради Путин вече не може по същия начин. Така че още веднъж: да благодарим на Путин! Той отново сплотява Европа, при това на една приемлива цена.

Дали наистина се сплотяваме? Отношенията между Германия и САЩ говорят по-скоро за обратното…

А. Минк: Невъобразимото недоверие към САЩ наистина е някаква германска особеност, която аз лично добре разбирам. Отлично, нека германците се противопоставят на САЩ по въпроса за закрилата на личните данни! Но Германия не може да успее сама, успех може да донесе само общата европейска съпротива.

Тоест, илюзия е, че германците могат да се справят сами?

А. Минк: Това е изключено! Събират се три фактора: относителната руска заплаха, недоверието към САЩ и рискът, че Великобритания ще напусне ЕС. Г-жа Меркел няма друг избор, освен Европа.

Във френските кръчми германският посетител често може да чуе въпроса: „И какво? Как е шефката?”

А. Минк: Да, Меркел в някакъв смисъл наистина ни е шефка, просто защото в момента ние си нямаме истински шеф. Причината за това се крие в личността на Франсоа Оланд. Когато започна кризата в Украйна, Оланд трябваше да скочи в самолета си, да кацне в Берлин и да покани Меркел на борда, за да отлетят към Москва и да разговарят с Путин. Но Оланд не направи нищо. Той не действа, той просто реагира. По отношение на Германия Оланд е като парализиран.

Какво трябва да направи Оланд, за да обвърже по-силно Германия с Франция?

А. Минк: Например да предложи на Меркел изпращането на германски и френски войници в балтийските страни – заедно с англичани и американци. Няколко хиляди души са достатъчни, трябва просто да се демонстрира, че тези страни членуват в НАТО. Винаги може да се води активна политика.

Изглежда обаче, че в момента мнозина французи се отнасят все по-хладно към Германия.

А. Минк: Такова наблюдение е силно преувеличено! У нас няма германофобия. Саркози, който отново пое ролята на партиен лидер, скоро отново ще хапва наденички със своята Ангела в Берлин.

Други коментатори обаче не споделят оптимизма на Ален Минк. Наблюдателката на „Дойче веле” Барбара Везел пише следното:

„Странните националистически изблици, които се наблюдават в момента във Франция, са смущаващи. Да, от крайно десните и от „Националния фронт” друго не можем и да очакваме. Но нима вече и социалистите вярват, че могат да мотивират избирателите си с антигермански възгласи? Нима под повърхността все още къкрят страстите от старите клишета, които докарват до възторг кръчмарските „политолози” във френската провинция? Ако това наистина е така, значи Европа се чувства по-зле, отколкото си мислим. Вече сме свикнали с нападките в гръб откъм Великобритания, ако обаче Париж и Берлин не са в състояние да взаимодействат по един разумен начин и да демонстрират единство – тогава ситуацията става заплашителна. Вярно, че във всички европейски столици правителствата играят на сцената етюди, предназначени за публиката у дома. В същото време обаче те не бива да забравят, че при следващата среща на върха отново ще седят край една маса и ще разчитат на солидарността на съседа си.”