Какъв е бил Селинджър наистина?

Добре е един писател да не мисли много-много за бъдните поколения. Тъй като въпросните поколения могат да бъдат доста нахални в интереса към неговата личност. Да искат, освен събраните му съчинения, и всякакви пикантерийки от личния му живот, да видят снимките и семейните му албуми, дневниците и бележниците му, да се разровят в тайните и страховете му, да правят изложби с личните му вещи, да разпитват децата и наследниците му и какво ли още не. Най-вече обаче неговите почитатели искат достъп до някое тайно произведение, невидяло бял свят досега. И то, разбира се, мигом се превръща в литературно събитие.

Митът за гения-отшелник

За бъдните поколения Селинджър изобщо не го е било грижа. Още по-малко за мнението на съвременниците му. За мнозина от 1960-те години той бе нещо като отшелник, странника-писател, обрекъл се доброволно на изолация от останалия свят. Той искаше единствено спокойствие и никаква публичност.

Оттогава се роди и започна да расте митът "Селинджър", а с това и култът към автора. Геният, който седи в къщата си в Ню Хемпшир, работи над литературното си наследство, лишен от суетност и желание за слава, отдаден на изкуството, на спокойствието и вътрешната си хармония, намразил механизмите на модерната епоха, която те изсмуква и оставя безжизнен веднага щом усети, че вече не си й нужен.

Селинджър отказва на всеки журналист, поискал интервю (с много малки изключения). Понякога той дори кара журналиста сам да се откаже от желанието за интервю, гонейки го с пушката си.

Сега, по повод първата годишнина от смъртта на Селинджър, университетът в Норуич публикува 50 негови писма и четири пощенски картички. Всички те са адресирани до английския бизнесмен и близък приятел на писателя Доналд Хартог. Двамата се запознават през 1938 година във Виена, където Селинджър отива, за да учи немски. Но тази подробност всъщност не е толкова важна, колкото съдържанието на писмата и картичките, което хвърля нова светлина върху личността на писателя.

Макдоналдс? За нищо на света!

Разбираме, че е обичал да се разхожда до Ниагарския водопад. Заедно с всички туристи, той често се е наслаждавал на природните красоти на границата между САЩ и Канада. Също така е пътувал много с автобус до различни театри, за да гледа някоя постановка, или пък за да присъства на някой тенис-двубой на любимците си Джон Макенроу и Тим Хенман.

Най-голямо внимание обаче Селинджър е отделял на градината си. От писмата научаваме и любопитни подробности от рода на тази, че писателят за нищо на света не би отишъл в Макдоналдс. Защо ли? Ами защото единственият правилен избор, според него, е Бъргър Кинг!

Това, което обаче интересува почитателите му най-много, е дали някъде е скрито непубликувано досега негово произведение. Все пак цял половин век Селинджър живее без да публикува нищо, а според слуховете той не спирал да пише. За разочарование на тези почитатели трябва да кажем, че никъде в писмата не става дума за неизвестно на публиката произведение. Издателството на Селинджър също мълчи. Остава да чакаме и да се надяваме.