Спорът е част от американската демокрация – така, както флагът със звездите е част от патриотизма на този народ. В историята на САЩ кандидатите за президент винаги са водили остри спорове, борили са се за властта с честни, а понякога и с нечестни средства. В крайна сметка обаче губещият винаги е поздравявал победителя, след което хората отново са се обединявали. А демократи и републиканци отново са се превръщали в американци.
След сегашните избори обаче този ключов елемент на демокрацията няма да го има – независимо от това кой ще влезе в Белия дом. Просто предизборната борба беше прекалено мръсна, а взаимните атаки – прекалено остри, твърде лични и нараняващи. В случая един срещу друг се изправиха не политически противници, а политически гладиатори, които се държаха като смъртни врагове; не съперници, които проявяват поне минимален респект един към другиго, а опоненти, които обвиняват един другиго във всички смъртни грехове.
Вярно е, че в началото на предизборната надпревара мнозина американци се забавляваха. Но с всяка нова сцена от тази постановка на хората им ставаше все по-неприятно. Онези, които ще се отправят към урните, в повечето случаи ще гласуват не за определен кандидат, а за "по-малкото зло".
Мрачни перспективи
Начинът, по който се водеше борбата за власт в тази кампания, увреди американската демокрация. Пострада и авторитетът на президентския пост. Ще продължи да спада и доверието на американците към техните институции – към парламента, правителството, ФБР. Така занапред в САЩ ще бъде все по-трудно да се управлява. Все мрачни перспективи.
Идеолозите на крайния консерватизъм твърдят, че компромисите са лошо нещо – но това не е вярно. Компромисът може и да е само половин успех, но все пак е успех. Всяка демокрация живее именно от това изкуство на възможното. Американските избиратели не очакват чудеса от представителите си във Вашингтон, но все пак политиците би трябвало от време на време да си вършат работата: да управляват, да защитават интересите на хората и в името на тази цел да намират общ език въпреки различните си възгледи. В продължение на години обаче политическите елити във Вашингтон лежерно пренебрегваха тези свои задължения и се занимаваха единствено със собствените си властови игрички. Тъкмо от това се възползва политическият авантюрист Доналд Тръмп, който свали равнището на политическата дискусия до най-долния и вулгарен уличен език.
Това не е "говорене в прав текст", а изолиране на онези, които застъпват друго мнение. Вече всички го видяха: американското общество е разцепено както никога досега. И след като дори Барак Обама не можа за осем години да преодолее това разцепление – то какво остава за Тръмп или Клинтън?
Безотговорни са изявленията на Доналд Тръмп, че изборите може би ще бъдат фалшифицирани и той няма да признае резултатите. Натъжава и презрението, с което Хилари Клинтън говори за онези, които – независимо от причините – подкрепят нейния конкурент. Защото тя по-скоро трябва да се запита: какво кара един миньор от Кентъки или един автомеханик в Охайо да тича подир Тръмп? И къде е сбъркал истаблишмънтът във Вашнигтон (към който принадлежи семейство Клинтън), за да се стигне чак дотук?
Какво трябва да се случи след вота?
Преди изборите обаче нямаше време за самокритика. До последния миг двамата кандидати залагаха единствено на мобилизирането на своите привърженици. Ако вярваме на допитванията, Клинтън води с малка преднина, а това означава, че изненада винаги е възможна.
Когато обаче пискливите тонове на изборната битка затихнат, когато се слегне димът от сблъсъка, в Америка ще настъпи ново утро. И политическите елити трябва да го използват за самосъзерцание. И навярно да си припомнят, че властта не е самоцел. Че тя трябва да служи на всеобщото добруване – и да се упражнява в страхопочитание пред суверена: народа.
***
Заглавието е на редакцията
***
Припомняме Ви едно наше видео: