Когато Тачър спечели една от най-важните си битки

Стачката на миньорите остави дълбоки и незаличими следи в колективната психика на британците. Трудовият сблъсък започна през март 1984 година и продължи повече от 12 месеца, като на моменти кадрите напомняха на гражданска война.

Борбата на миньорите имаше силно символично измерение. По онова време във Великобритания се сблъскаха две съвършено непримирими позиции. От едната страна на барикадата се беше възправила министър-председателката Маргарет Тачър, която като консерватор искаше да оздрави държавните фирми и по възможност да ги приватизира. Тя не желаеше повече да субсидира с пари от бюджета работещите на загуба мини. От другата страна на барикадата срещу нея застана Артър Скаргил, лидер на миньорския синдикат NUM, който искаше на всяка цена да запази бита на миньорите такъв, какъвто беше дотогава. Скаргил беше известен като пламенен оратор и често повтаряше, че „капиталистическите главорези нямат работа в държавното минно дело”.

Обречена битка

Конфликтът избухна, след като Националната служба по въглищата оповести, че възнамерява да закрие 20 нерентабилни мини и 20 хиляди работни места. Малко преди това консервативното правителство вече беше взело мерки, за да се противопостави на могъществото на синдикатите. Артър Скаргил гръмко оповести, че никога няма да допусне консерваторите да кастрират и осакатят синдикалното движение и с това хвърли ръкавица на Маргарет Тачър.

Стачната вълна се надигна първо в североанглийското графство Йоркшър, а после обхвана и други региони. В апогея на сблъсъка стачкуваха до 180 000 миньори. В няколко области обаче стачки нямаше. Там миньорите искаха да работят и смятаха, че синдикатите действат през главата им. Защото, в противоречие с правилата, Артър Скаргил не беше провел общонационално гласуване за стачката. За Маргарет Тачър този факт беше добре дошъл. „Това е небивало посегателство срещу принципите на демокрацията!”, заяви тя в парламента.

Тачър се беше подготвила отлично за премерването на силите със синдикатите. Още преди началото на стачката тя нареди да се подсигурят сериозни запаси от черни въглища и постави акцент върху интензивното разработване на други енергийни източници - нефотодобива в Северно море и атомната енергия. Стачкуващите миньори плащаха висока цена за протеста си: синдикакът не можеше да им плаща заплатите по време на протеста, а държавата им отпускаше едва по няколко паунда седмично, колкото да не умрат от глад.

Победа за Тачър. И за неолиберализма.

Грозни картини показа пред света миньорската стачка: тежката мизерия на миньорите, побоищата с полицията, в които загинаха няколко души и мнозина бяха ранени, масивни вътрешни конфликти между стачкуващи и стачкоизменници. Пукнатина зейна в британското общество, пукнатина зейна сред синдикатите, в миньорските поселища, дори вътре в отделните семейства. На 3 март 1985 година миньорският синдикат в крайна сметка взе решение да прекрати стачката. Маргарет Тачър победи. И си отвори пътя за по-нататъшни неолиберални реформи.

През 1984 година във Великобритания имаше 180 въгледобивни мини. Днес те могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Само за пет години миньорският синдикат NUM изгуби повечето си членове. Хиляди миньори останаха без работа до края на живота си, твърди професор Мери Дейвис, която изучава историята на британските синдикати.

Поражението на миньорите не е забравено и до днес. Когато през 2013 година Маргарет Тачър почина, противниците ѝ организираха истински улични празненства. В техните очи Желязната лейди беше символ на сполетялата ги тежка съдба. И до днес те не могат да ѝ простят.