Кой ще управлява Косово?
1 юли 2005
Съдбата на Балканите се решава във Вашингтон, не в Брюксел или в ООН, и Косово е един от най-ясните примери за това. Събитията напоследък показват, че сега Вашингтон е решен да види края на протекторатната сага. На конференция за Косово наскоро политологът Стивън Майер от Националния университет по отбраната заяви, че политиката на администрацията на Буш спрямо Косово се диктува само от желанието за бързо измъкване. Това според него ще ускори процеса чрез налагането на експедитивни международни решения, които няма да са най-добрите, и ще подтисне естествения регионален дебат, който би довел до по подходящи за региона решения. С една дума – хората, коитио ще трябва да живеят с последиците от решенията на Съединените щати и международната общност, отново няма да имат време и възможност да си кажат думата. Вашингтон показва, че наистина бърза да придвижи въпроса за окончателния статус на Косово. След като миналия месец заместник-държавният секретар Никълъс Бърнс представи пред Конгреса планове за незабавни действия за окончателния статус на Косово, след него и директорът за Южна и Централна Европа в Държавния депратамент Чарлс Инглиш се появи на Капитолия за да потвърди, че процесът на решаване ще започне, независимо от липсата на яснота по повечето въпроси свързани с бъдещия формат на управлението. Съединените щати разбира се казват, че колкото и да са наложителни, действията за окончателния статус на Косово ще се предприемат само ако се покаже, че провинцията е постигнала задоволителен наредък в демократизирането си. Оценката на този напредък ще бъде направена от група на ООН; голяма изненада ще е ако тя каже, че напредъкът не е достатъчен, въпреки че той е очевидно несъществуващ по някои от главните критерии, като например положението на малцинствата. Сръбското малцинство продължава да живее в страх в Косово; плановете за завръщане на бегълците се провалиха - не повече от 5% от сърбите са се завърнали по домовете си, а тези които са се завърнали живеят в страх и не смеят да се движат из провинцията.
Въпреки декларациите, че Вашингтон изобщо няма да дава мнение за това какъв да бъде окончателният статус, и Бърнс, и Инглиш представиха списък с твърди правила на играта, които сами по себе си диктуват единственото възможно решение. В договореностите за Косово и неговия статус Вашингтон ще вгради ограничения и изисквания, които ще определят посоката на развитие на провинцията и за в бъдеще. Дотук неуспешните опити за демократизиране, изграждане на мулти-етническо гражданско общество или стабилна икономика, ще продължат задължително и след решаването на статусния въпрос. Още повече, ще продължи международното цивилно и военно присъствие, а решенията на практика ще се вземат от международната общност – и все така, до интегрирането на Косово в Европейския съюз, когато решенията пак ще се вземат някъде отвън.
Какво тогава ще се промени? На практика, прибързаното решаване на окончателния статус на Косово, ще породи огромен проблем що се отнася до управлението. В сегашното си положение Косово не може да се самоуправлява защото няма политическа сила, която да може да обедини населението и да спазва изискваните от международната общност стандарти. Такава политическа сила може да се появи само в условията на реален регионален диалог, но за това трябва време.