“Косово – тежко бреме за Запада”

С препоръките на посредника на ООН Ахтисаари за бъдещия статут на Косово, бяха положени основите за една нова албанска държава на Балканите. Предвидено е Косово и де юре да се отдели от Сърбия и да получи ограничен, международно контролиран суверенитет. Даването на държавна независимост на Косово обаче би било равнозначно на отказ от досегашната политика на Запада по отношение на Балканите. При разпадането на Югославия беше фиксирано, че границите на шестте републики – Словения, Хърватия, Босна/Херцеговина, Сърбия, Черна Гора и Македония не представляват само административни деления, а получават признанието на държавни граници. Нито една от нововъзникналите държави не се разпадна вътрешно, включително и Босна. Косово обаче не беше отделна република в рамките на бивша Югославия, макар едновремешната автономна република чрез конституционните промени от 1974 година де факто да беше приравнена на тези републики. В случай на независимост на Косово, за пръв път от Втората световна война насам ще се стигне до промени на границите на Балканите. По този начин правото на самоопределение на Косовските албанци ще придобие по-голяма тежест отколкото на принципа за териториалната цялост на Сърбия, който е потвърден в резолюция 1244 на Съвета за сигурност от 1999 година. Разбираемо е, че за Белгард е трудно поносима загубата на част от суверенитета на територията. В крайна сметка Косово принадлежи към Сърбия от 1912 година, макар че на Белград така и не се удаде наистина да интегрира албанците в сръбската държава и че провинцията винаги е представлявала тежко политическо и икономическо бреме. Окончателната загуба на Косово би било ново тежко поражение за Сърбия. Тогава ще и остане само втората бивша автономна провинция – етнически смесената Войводина. А и там вече засилено се чуват гласове, които искат независимост. Белград ще трябва да се примири, че мултиетническият югославски проект се провали също както и националистическият проект за Велика Сърбия. Това е още по-трудно на фона на това, че Сърбия беше единствената балканска държава, която в началото на 20-ия век за разлика от Албания, България или Гърция успя да реализира своите амбициозни национални цели в рамките на Югоклавия и под ръководството на Белград. Но всичко това е история. Огрниченият суверенитет на Косово всъщност няма реалистична алтернатива, колкото и да са големи съмненията от международно правен характер или опасенията за създаването на прецедент. Как би могъл Белград изобщо повече да контролира границите на Косово? Кой би могъл да се спарви с подобно нещо? И по какъв начин Белград смята да упражнява влияние над политическите събития в Косово? В големите градове на провинцията на практика повече не живеят сърби. Също както и при мирните преговори от Дейтън за Босна, така и сега силата на реалното положение е онова, което диктува решението, макар то да не е задоволително. Белград само ще си навреди ако продължава да води политика на обструкции. Сърбия следователно рискува да изпадне в нова изолация, а това би било истинска катастрофа.

Решаващ обаче е въпросът, какво ще стане с Косово след като се реши статутния спор. Как ще продължи да се развива косовско-албанското общество после? Ще се намали ли огромната безработица? Как да се модернизира страната? Икономически, политически и социално Косово не е в добро състояние. Със постигането на суверенитет, нещата няма да се променят сами по себе си. Само че, с този проблем повече няма да се занимават сърбите, а Западът, от чиято помощ и без друго зависи оцеляването на провинцията. И в бъдеще Косово ще си остане тежко бреме.