Край брега на европейската безпомощност
9 октомври 2013“Европейските партньори трябва да ни помогнат”, призова италианският министър на вътрешните работи, а еврокомисарката Сесилия Малмстрьом допълни: ”Всички държави-членки на ЕС трябва да са готови да приемат повече хора, нуждаещи се от закрила”. Тъкмо обратното становище изказа германският вътрешен министър Ханс-Петер Фридрих от Християнсоциалния съюз. Според него е важно да се подсилят позициите на европейската гранична полиция в рамките на Фронтекс, така че въпросните хора изобщо да не стигат в близост до ЕС. Казано по друг начин - мнения колкото щеш, но не и решения.
В очакване на нови трагедии
Дали цялата работа няма да се окаже много шум за нищо? Както вече се е случвало и преди след подобни трагедии с бежанци в региона на Средиземно море - например през май 2005, август 2006, август 2008, март, юли, август 2009 и тъй нататък, стигайки до последната катастрофа през октомври 2013. Списъкът на трагедиите е безкрайно дълъг. Близо 20 000 души са загубили живота си през последните десет години, предприемайки отчаян опит да достигнат от Африка до Европа с примитивни рибарски лодки - загивайки по пътя от жажда, студ и глад, удавяйки се, изгаряйки в пожари и катастрофи. Всеки път в европейските столици реагират на тези новини ужасено и обещават, че ще предприемат нещо, за да не се повтарят трагедии като тези. Но те продължават да се случват.
“Трябва да се научим да не отвръщаме поглед от неприятните неща”, настоява евродепутатът Манфред Вебер, член на ХСС, т.е. на същата партия, от която е вътрешният министър Фридрих. И двамата са на мнение, че в момента няма нужда от радикална промяна на европейската политика спрямо бежанците, а по-скоро от това страните в ЕС да спазват съществуващите правила: “Недопустимо е кораби в Средиземно море да изпадат в критични ситуации, но да не получават никаква помощ от брега, а в Италия да има дори закони, които преследват оказването на този вид помощ”, възмущава се Вебер.
Италия обаче не е някакво изключение - просто нещата там са по-крайни. Съответният закон беше приет през 2002 година по време на управлението на Силвио Берлускони и е в унисон с една общоевропейска тенденция: на бежанците да се гледа като на скъпоструващо бреме, на което няма защо да се осигуряват прекалено комфортни условия.
Следствието от това може да се види в Гърция: тамошните бежански лагери са в толкова окаяно състояние, че германските съдилища отказват да екстрадират бежанци към Гърция - противното би означавало да ги обричат на съществуване в условия, несъвместими с човешкото достойнство.
На практика това означава, че сърцевината на европейската бежанска политика, или най-малкото една съществена нейна част, не се спазва - става дума за европейската разпоредба “Дъблин ІІ” от 2003 година, която предвижда бежанците да кандидатстват за убежище само в онази държава от ЕС, в която за първи път са стъпили на европейска територия. Т.е. - който пристигне в Гърция, трябва да подаде молбата си пред тамошните власти, а ако по някакъв начин успее да стигне до Германия, би трябвало да бъде върнат обратно в Гърция.
Вечните разпри между съседи
Регламентът от Дъблин бе приет най-вече под натиска на Германия. По време на войните в бивша Югославия Федералната република прие най-голямата част от прииждащите оттам бежанци. А опитите те да бъдат разпределени по-равномерно сред държавите-членки на ЕС пропаднаха заради отпора на повечето съседни на Германия страни.
Всъщност всеки път историята се повтаря: когато допреди няколо години африканските бежанци се насочваха към ЕС главно през Испания, Мадрид поиска да се намери европейско решение на проблема. Когато мигрантите започнаха да атакуват основно турско-гръцката граница, Атина се обяви за по-справедливо разпределяне на финансовите разходи. Но останалите страни от Общността, които в мнозинството си не са засегнати от проблема, не искат и да чуят за подобно нещо.
Европейската политика за бежанците е чисто кризисно явление. Когато правителствата на отделните страни не успеят да овладеят проблемите на национално ниво, започват да апелират за европейско решение. Затова политиката на ЕС спрямо бежанците и до днес си остава работа на парче, в която се води борба срещу симптомите на заболяването, но не и срещу причините. Агенцията за защита на външните граници Фронтекс например преследва тграфикантите на хора, а Европейскита комисия преговаря със северноафриканските държави за съвместна защита на границите и за ограничени квоти легални мигранти. Тези квоти обаче не могат да успокоят напрегнатага ситуация по бреговете на Средиземно море. “Винаги ще има повече хора, които искат да стигнат до Европа, отколкото позволяват квотите”, казва специалистът по миграционните въпроси Бернд Лебер, според когото проблемът с нерегламентираната миграция няма как да бъде решен по този начин.
"Ти можеш да останеш, ти - не!"
“Катастрофи като последната в Лампедуза биха могли да бъдат предотвратени само ако Европа отвори изцяло границите си. Но това не е политически приложимо в нито една от страните-членки”, добавя евродепутатката от Социалдемократическата партия Биргит Зипел. Тя е убедена, че Европа, и най-вече Германия имат възможност да приемат много повече бежанци, отколкото приемат сега: “Трябва да водим диалог с хората в нашите държави, да се опитваме да им обясним, че няма място за опасения”, казва Зипел.
Евродепутатът Манфред Вебер пък смята, че Европа в момента няма друг изход, освен да връща обратно повечето бежанци: “Трябва да се прави разлика между политическите бежанци и онези, които идват по икономически причини, макар и техните мотиви да са напълно разбираеми”, казва Вебер и добавя: "Така или иначе ще сме принудени на едните да казваме: ти можеш да останеш, а на другите: ти - не!".