Край Марица: какво преживях сред бежанците

„Много е труден животът в Турция. Отворят ли веднъж вратите, веднага поемам към Германия", обяснява 18-годишният афганистанец Мухамед. Целият му багаж се състои от малка чанта и една торбичка. В чантата има малко дрехи и нещо дребно за ядене, колкото да изкара пътя до Гърция. Мухамед няма представа какво го очаква: колко трудно ще е пътуването, колко дни ще чака край границата… Той нищо не знае.

Срещнах го съвсем случайно в Истанбул - на една улица, на която се бяха събрали стотици мигранти от Афганистан и Пакистан. Успях да открия един-единствен сирийски бежанец. Самият Мухамед все още се колебае дали да тръгва, защото е чул изявлението на Ердоган, че бежанците ще бъдат използвани като средство за изнудване.

По 22 евро на човек

„Хайде за Одрин, за Одрин!" - крещят шофьорите на преминаващите бусове, автобуси и таксита. От тази импровизирана автогара стотици поемат на 220-километрово пътешествие към Одрин, в граничния триъгълник между Турция, Гърция и България.

Мухамед преговаря с един шофьор, който иска по 22 евро на човек. Афганистанецът и неговите петима сънародници нямат толкова пари. „Къде е семейството ти?" – питам го. Той ми обяснява, че били някъде в Анадола, където почти умирали от глад. Самият Мухамед работи каквото му падне. „Плащат ни винаги по-малко от обещаното, а понякога ни изхвърлят, без изобщо да ни платят", оплаква се той.

В крайна сметка шофьорът склонява да ги откара за по 16 евро на човек. „Ще ви оставя близо до границата. Ако случайно ни спипат граничарите - не се познаваме. Иначе ще си имам ядове", предупреждава ги той.

Германската мечта

„Германската мечта" на Мухамед и неговите приятели започва в… една германска кола. И аз потеглям подир сивия лекотоварен Фолксваген. След около 50-ина километра Мухамед ми звъни по телефона: „Шофьорът нещо се изнерви, брат. Да си уговорим среща в Одрин, защото той каза, че ще ни изхвърли, ако продължаваш да ни следиш."

През цялото ни пътуване срещаме десетки автомобили, претъпкани с мигранти. Има доста деца и майки с бебенца в ръце. Няколко километра преди ГКПП „Пазаркуле" минавам през контролен пост. Наобикалят ме десетина жандармеристи. „По каква работа?" - пита с остър тон единият. „Журналист съм", отговарям и му подавам международната си журналистическа си карта. „Тука ли е издадена?" - продължава да ме разпитва той. „Тука", обяснявам, а това явно му харесва. „Хайде, пътувай" - подвиква ми той.

На самата граница се натъквам на много мигранти - над хиляда вероятно. Не виждам нито полиция, нито жандармерия. Хората са насядали в безпорядък на голата земя, някой палят клони, за да се топлят. От лютивия пушек ми потичат сълзи. Някои от мигрантите са успели да се прекачат през оградата и да проникнат в полосата между Турция и Гърция. На стотина метра обаче вече ги очакват гръцките полицаи. Щом някой достигне прекалено близо, те пускат сълзотворен газ. Острата миризма на сълзотворния газ се добавя към лютивия пушек от горящите влажни съчки.

Студ, глад, безпомощност

Такова е всекидневието на границата: горящи съчки, сълзотворен газ, дъжд, студ, ревящи бебета в скута на майките си, умоляващи погледи, безпомощност, глад, опити да се открие някаква пролука в границата. А през нощта срещам двама мъже. Възраст – 55-60 години. Говорят като истанбулчани, дрехите им не са толкова окаляни. Единият ме пита знам ли къде ще отворят границата. „Няма да я отворят", отговарям му. На свой ред ги питам откъде са. Отговорите им са неясни и противоречиви. Оставам с впечатлението, че са турци, които се опитват да се смесят с мигрантите. Разговарят помежду си дали не е по-лесно границата да се премине с лодка.

На другата сутрин пак съм на границата, когато телефонът ми зазвънява още в тъмни зори. Мухамед е. Разказва ми, че си купили гумена лодка за 800 турски лири. С приятелите си чакали подходящ момент, за да прекосят граничната река Марица. Пита ме искам ли да вървя с тях, след което ми изпраща координатите. Малко по-късно ги заварвам край една горичка до брега на Марица. На 40-50 метра през реката отсреща дебнат гръцките граничари.

Мухамед поглъща едно геврече със сусам, след което си пали цигара. Опитвам се да му направя снимка, но той избухва. „Какво правиш бе, брат!? Не искам да ме снимаш. Ако майка ми ме види, много ще се разстрои. Пък и изобщо не знае, че пуша." На отсамния бряг децата си играят край гумените лодки. На оттатъшния бряг чакат гръцките полицаи, въоръжени с автомати. Мухамед и неговите приятели търсят в телефоните си някакъв по-подходящ обходен маршрут през реката. Мухамед разказва на своите другари, че вече стотина души са преминали през нея. Граничарите обаче върнали много повече обратно в Турция.

„Ние искаме само един по-друг живот"

Оставям ги край реката и се връщам на ГКПП „Пазаркуле", където мигрантите вече са около 3000. На самия граничен пункт се трупат хора от най-различни националности: африканци, иранци, пакистанци, палестинци. Най-многобройни обаче са афганистанците. Броят на сирийските бежански е пренебрежимо малък. А напрежението между мигрантите и гръцката полиция отвъд бариерите непрекъснато нараства. Колкото повече набъбва тълпата откъм турската страна, толкова повече сълзотворен газ пускат отсреща. Току до мен петима души са тежко ранени, включително едно дете. Мигрантите реагират гневно, някои от тях започват да хвърлят камъни по гръцките граничари.

Пазаркуле все повече заприличва на полесражение. В целия този хаос на очи се набива едър млад мъж, който свободно говори турски, английски и фарси. Той вдига ръце над главата си и отправя апел на тези три езика: „Писна ни от войни. Не хвърляйте повече камъни. Просто седнете. Ние искаме само един по-друг живот."

******

Вижте и това видео на ДВ: