Марков, Живков и истината
11 септември 2013Честването на рождения ден на Живков е строго спазвана традиция в НРБ. За 7 септември върхушката около него винаги подготвя най-разнообразни изненади за рожденика. През 1978 година Тодор Живков получава един много специален „подарък” - главата на омразния му дисидент Георги Марков. Точно в деня, в който "Тато" празнува 67-ия си рожден ден, Марков е отровен с рицин. Това е и датата, на която се ражда понятието „български чадър“ - заради предположението, че отровата е инжектирана в тялото на Марков чрез „убождане” с чадър. Ритуалното убийство е подготвяно дълго време, а начинът, по който Марков е бил умъртвен, е грижливо подбран измежду многото изпитани методи на стопанисваните от КГБ съветски лаборатории на смъртта. Това, което палачите на Марков няма как да „профилактират“, е безсмъртието на таланта му.
"Кошмар за Живков"
„Със своите „Задочни репортажи“, излъчвани по западните радиостанции, Георги Марков се бе превърнал в кошмар за комунистическия диктатор Тодор Живков и неговото обкръжение. Особено раздразнен от убийствените дисекции на комунизма бе именно Живков, който бе допуснал Марков да стане част от ловната му дружинка. В нея, както никъде другаде, правешкият властелин споделяше без свян всевъзможни цинични откровения за управляваната от него държава. През 60-те години на миналия век младият и талантлив писател Георги Марков, чиято звезда изгря покрай злободневните му пиеси и сценарии, придоби статут на един от любимците на диктатора. Фактът, че впоследствие Марков избяга на Запад и със своите радиопредавания се превърна в най-опасния критик на режима, безспорно кореспондира с датата на покушението срещу него - рождения ден на Живков“, споделя поетът Румен Леонидов, който е публикувал част от писмата на Марков.
„За съжаление от доста време насам книгите на Марков не се преиздават, а пиесите му не се играят в българските театри. При това в творчеството му има много есета, които са напълно актуални и днес”, казва Леонидов и добавя: „Въпреки трагичната му смърт, не искам да го героизирам. Искам да го приемам и днес като човек, който не е без недостатъци. Но е факт, че изпод перото му излязоха едни от най-запомнящите се размишления за живота в НРБ. Марков бе сред малцината, които заради емигрантския живот скъсаха с добре осигурения бит на придворни поети и писатели, а това навремето си беше истински подвиг. „Колко е хубаво да си писател в България, стига да не пишеш“ е един от безсмъртните афоризми на Марков. Езикът му сякаш не хваща патина - отворете и прочетете колко съвременно звучи написаното от него. Произведенията му ще бъдат четени от поколения напред“, убеден е поетът Румен Леонидов.
Истината за комунизма
„Няма да забравя невероятното чувство на еуфория, което ме обземаше при досега със “Задочните репортажи” на Георги Марков. Еуфорията ми се дължеше на прозрението, че истината може да бъде казана, написана и възприемана не само в скритото и тясно пространство на семейната кухня и в кръга на най-близките роднини. Изглежда тази еуфория от свободното слово е завладяла в един момент и самия Марков. Защото неговият жизнен път до бягството му от България не е безупречен. Но той намира кураж да скъса с удобния живот на приближен до комунистическата върхушка писател, за да изговори цялата истина за безвремието на комунизма и печалните ликове на неговите персонажи“, изтъква на свой ред философът Калин Янакиев. Според него големият урок от убийството на писателя е, че „истината, изговорена на висок глас, причинява на диктатурата непоносими страдания, кара я да побеснее, да се гърчи, да гори".