Между високия патос и високия крясък

Всяка година около националния празник 3 март възникват или се инициират „напрегнати патриотични акции“: на първо място партия „Атака“, самовъзприела се за стожерен рупор и адепт на националното, организира традиционното си шествие, пазено от огромен брой полицаи. Този път на патриотичната платформа се възкачи и един 213 сантиметров руски богатир-боксьор, който да внушава силата на нашата „вечна дружба“, украсена и с множество руски флагчета, чиито цветове разнообразяваха общото „черносотническо“ въздействие на шествието. Не знам доколко сме свикнали с мисълта, че „Атака“ е иззела по особен начин празника ни, че си е присвоила територии от нашето чувство на обич и свързаност с България, че го „представлява“ дори...

Патриотични игри

Очевидно е, че не всички са съгласни с гореспоменатото усещане и изпитват потребността да преживеят смислено и съкровено националния празник, това поражда и съответните „контраакции“, уви, често удавени във фалш с обратен знак. Най-смехотворното, дори обидно в същността си изпълнение, е видеото с четене на Вазовата ода „Опълченците на Шипка“ от певици, певци и шоу изпълнители от музикалния бранш. Въобще националният ни поет и неговата „Епопея на забравените“ се превърнаха в лесноупотребим и „суперяк“ хит за постване и легитимация на патриотични чувства, копваш от едно място и пействаш на друго, не коства никакви усилия, не иска вмисляне, пет секунди и вече си засвидетелствал национална гордост и самочувствие. Доста плитко и скоропреходно е подобно национално самосъзнание, взето съвсем наготово, без промисъл, познание, усилие. Изглежда красиво, смайващо, блести за кратко във високото и угасва, подобно фойерверките от традиционния тържествен коктейл-заря на братя Диневи, строителните предприемачи от Свети Влас, които взели, че прописали и патриотични стихове, или поне единият от тях.

Възможен ли е просветеният национализъм?

Просветеният национализъм не е кампаниен, не е безплатен вход в музея на историята веднъж годишно, не е организиран безплатен превоз до столицата с раздаване на суха храна, нито замятане с националното знаме и озъбен крясък, не е дори изкачване на връх Шипка в задръстването от автомобили и автобуси и напълно блокираното от две тежки катастрофи връщане след тържествената церемония. Макар да е обяснимо скупчването на общността ни около исторически ориентири в несигурното настояще и хаоса, който свисти като вятър из цялото човечество, нахлува през всички граници, екрани и ни изпълва със страхове и тъмни предчувствия. Но все пак просветеният национализъм е всекидневното желание и посвещение да направиш нещо добро за мястото и хората, с които те обвързва най-неназовимото, но и дълбоко чувство за принадлежност, да се обръщаш към съхранената си родова и историческа памет като към сила, застанала зад гърба ти, за да вървиш напред, да живееш заедно, с поделена съпричастност и отговорност към случващото се сега и тук, подчинен едновременно и на личния си успех, и на гражданския си дълг, вмислен във възможностите как да си полезен не само за себе си, но и за другите.

Просветеният национализъм нерядко е и страдание пред лицето на несправедливостта, активно безпокойство за бъдещето на страната, несъгласие и протест срещу продължаващото й разграбване и кръвосмесителните политико-икономическо-съдебни мимикрии, четене вечер на децата на Вазовата „Епопея на забравените“ със залепнали от умора очи и дрезгав от драматизма да си българин, но уверен глас, битка за смисъл всеки ден.