Мизантропия и литературни неврози

Грозоландия – за нея става дума, за една белязана от грозотията страна. Според Сибиле Левичаров тази страна носи географското име България и по стечение на произхода е наполовина нейна татковина – случайно свързано с родословието топографско средище, бащина земя и чужда земя. Именно с очите на чужденеца авторката обглежда тази страна – заяжда се с нейните посткомунистически абсурди, с националните й митологеми и характерологии, битови язви и морална разруха, културни стереотипи и избуяващо над тях безкултурие. Апострофира целокупния й живот. Всичко това – в рамките на семейна сага, ретроспективно вместена между две пътешествия с дестинация България, и на един роман, изграден като злъчно-комична тирада на тема: антиедипов комплекс.

Не влечението /по Фройд/, ненавистта към бащата е онова, което може да се нарече концептуално ядро на романа “Апостолов” от Сибиле Левичаров. Ненавистта към бащата е и ненавист към бащинията, сиреч към наследството и страната му – тази е носещата конструкция на романа. Заглавието “Апостолов” би следвало да се схваща, вероятно, в същия план на иронична конфронтация, в който е поставен дъщерно-бащиният комплекс. Би следвало. Само че Румен Апостолов, напет българин според описанието в романа, има далеч по-скромна функция: тя се изчерпва с това, да бъде за кратко време шофьор на две германски сестри в страната на покойния им български баща и да ухажва по-голямата от двете. Като изключим злополучните му кулинарни препоръки и дежурния патриотизъм, Апостолов остава безгласна буква в наречения на негово име роман. И по принуда слушател на несекващите, вулканични словесни изригвания с унищожителен образно-метафоричен заряд, идващи от задната седалка на колата, сиреч от устата на по-малката сестра.

Гласът от задната седалка

Още в първите няколко глави става ясно, че този глас – гласът на разказвачката от първо лице – е тъй рязък и хаплив, защото принадлежи на личност, родена с чука, готова всякога да иска смъртна присъда. За разлика от другата сестра, която пък има вродено влечение към снизхождението и прошката. Психологическият механизъм, който определя поведението на "жигосващата" сестра, много напомня една безобидна склонност у децата – склонността да дразнят, когато се чувстват обидени. Същата склонност у възрастните намира езиков израз в разговорната дума “драка”, а хроничните пристъпи на заяждане са вид агресивност, която и класическата, и модерната психология поставят в непосредствена връзка с невротичния субект. Пак според психологията една от постоянните характеристики на невротика е липсата на афективна зрялост - поведението му в зряла възраст е, иначе казано, инфантилно - той реагира на конкретни ситуации в зависимост от чувствата на привързаност или омраза, породени още в детството му. Ядовитите словесни фойерверки от задната седалка изпълняват, във всеки случай, сходна функция: изливат по демонстративно хиперболизиран начин обидата, нанесена някога на две деца от техния баща. Издават му post mortem унищожителна присъда.

Какво общо има с това страната, в която според гротесково заострените епитети всичко е тъпо и лошо? Тя е обектът, върху който се разтоварва обидата. И омразата, защото в течение на разказа става все по-ясно, че гнетящата обида е трансформирала детското влечение към бащата във всепоглъща ярост и ненавист. Антиедиповият комплекс се стоварва донейде и върху плещите на безгласния Апостолов – доколкото като спътник в обиколката по българските “туристически обекти” той пък е лицето, с което разказвачката се заяжда всеки път, когато изпадне в още по-мизантропично настроение; тогава тя му подхвърля хвалби за съседна Румъния, рендосва, с други думи, непоправимия му национализъм. Що се отнася до гледката на днешна България, към нея даже и литературната хипербола не добавя нищо ново и нищо измислено – описанието на тази гледка не е по-драстично и по-печално от онова, с което са пълни българските всекидневници, а все по-често и информациите за страната в чуждите медии. За беднотията, корупцията, мафиотското всевластие, беззаконието, произвола, проституцията, боклуците, унищожената природа, “бетонираните” черноморски курорти обикновеният българин знае и без книгата на Сибиле Левичаров. Не знае само, че през чуждия поглед цялата тази съвкупност може да бъде отъждествена с характерологична доминанта на българския живот.

Авторката, на свой ред, не знае милост, едно защото разглежда този живот отвън и второ, защото го третира като благодарен материал – грозотата му го прави подходящ за целите й. Гласът от задната седалка озвучава не спонтанна реакция към видяното, а състояние на душевна затормозеност. Мигренозност, раздразнение, потиснатост са част от психологическия профил на разказвачката, според собствените й самоиронични признания. Срещу вътрешния дискомфорт – почти като в класически пример от психоаналитичната теория – тя мобилизира неадекватни защитни реакции на психиката. От притеснението успявам да се отърся, само когато отричам всичко, което ме заобикаля, изповядва неназованата с име по-малка сестра в своя разказ от първо лице. Отърсването обема 250 страници, сиреч целия роман - забавен и монологичен, бликащ от остроумие и яростен хумор, пълен с изобретателни образни построения, изненадващ с точни словесни попадения, гротесков и метафоричен, унищожителен във високомерието си, гневен, саркастичен.

Характерология

Каква все пак е причината за неврозата, чийто лек са сарказмът и гневът? Читателят неминуемо си задава този въпрос не след последната, а още след първите двайсетина страници на романа. Какво е сторил омразният баща, с травматичния спомен за когото разчиства сметки тази книга? Авторката, дъщеря на български преселник в Германия през 40-те години на миналия век, родена в Щутгарт, позволява на героинята си да разкаже удивително малко за бащиния характер и привички. Бащата в “Апостолов” остава също тъй епизодично очертан, почти памфлетен образ, както и героят, чието име носи романът. Харектерологичните щрихи са: чаровен, пациентките му /професия: лекар/ го превъзнасят, има най-хубавия глас в българския мъжки хор в Щутгарт, обича философията и чете Ницше. Единствената му, затова пък непростима грешка е, че е меланхолик, вмрачава душите на дъщерите си, и на 43-годишна възраст опозорява семейството си, като се обесва.

Изкуплението се стоварва върху грешника - по-точно върху страната му, тъй като самият него вече го няма, - във вид на класическа мизантропия: тя изпълва романа от първата до последната страница. И от мизантропията в чист вид Сибиле Левичаров черпи невероятната енергия на своя разказ. Автохарактеристиките на нейната героиня са крайно любопитни от гледна точка на психологията на разказа. Негова отправна точка е непреодоляната детска травма, независимо че външната му събитийна верига тръгва от съвременна България. Наскоро, в нощта преди да отлетим за София, той /става дума за бащата, б.а./ беше седнал в стаята ми. Изправи се бавно и мина през стената. Вече беше изчезнал, а краят на въжето му все още се влачеше по пода, докато после и краят на въжето изчезна. Баща ми винаги си носи въжето, това не е нищо ново. Болезнено наранена, драстично отнета любов е другата страна на омразата, превърната в своего рода стратегия и поза на преодоляването. Съвременните психолози препоръчват разтоварване от потискащи душевността емоции чрез пренесено във въображението отмъщение върху субекта на травматизиращото въздействие. Имат ли място подобни терапии в литературата?

Строго погледнато, романът “Апостолов” е точно това – фикционално отмъщение, разправа с нещо, което е нанесло незаличима болка, травматизирало е паметта за бащата, а с това е блокирало и чувството за съпринадлежност, за близост и съпричастие. Сестрински чувства, доминирани от неовладяна ревност, омерзение към другите, омерзение към себе си, отчуждение от всичко, изключая стари манастири и някои животни, определят света на героинята. Нейното обяснение: Може би всичко грозно ме привлича, защото непрестанно търся доказателства за това колко прогнил и пропаднал е светът. И ироничната й самопреценка: Тази театрална болест съм наследила от баща ми; и той беше същият мигренозен парцал. Отмъстителни нагони стоят зад всичко това, чертаят стоманените си маршрути, предизвикват перверзен душевен оргазъм и хоп, цапват те по главата, за да разбереш що за изкривено същество си... Да си изпитвала някога състрадение към някого? – Не, нито към умиращата си майка, нито към друг някой човек...

Реторика без адресат

Поза? Да, но твърде последователно прилагана, за да оставя съмнение в естеството на театралната болест, която се разгръща пред погледа на читателя. Vivos voco, mortuos plango – живите зова, мъртвите оплаквам, казват древните. Кого зове, към кого се обръща тази книга? Или може би литературата е изгубила свойството си на обръщение, на критичен апостроф? Никой, освен вероятно само дилетантът, не отрича правото на писателя да драматизира и да хиперболизира, в което право Сибиле Левичаров успя да се закълне доста пъти в доста интервюта след излизането на романа. Но пък и всеки ще се съгласи, че хиперболата е литературно средство, а не самоцел. При цялата изобретателност и забавност, хлевоустието на разказвачката в някакъв момент започва да додява. Вероятно тъкмо защото първоначално спечелен от хапливото многословие, читателят постепенно започва да го отъждествява с тип патология на речта, защото все по-ясно забелязва, че виртуозната реторика има само един адресат. Тя обслужва волята на словоохотливата героиня да държи на емоционална дистанция собственото си страдание и нараненост.

Страданието, далеч не само според Ницше, на когото авторката пряко и косвено се позовава, е мощен източник на самопознание и творчески подтик. Проблемът е, че и като самопознание литературата въздейства не просто с набор от словесни каламбури, изкусни композиционни похвати, а и с онова, което казва. Казването в романа на Сибиле Левичаров впечатлява, субстанцията на казаното, за сметка на това, е оскъдна. Писателката засяга три тематични сфери: семейната драма и психическите комплекси, свързани с нея, раздвоеното между външно благополучие и вътрешен неуют битие на българската колония в Щутгарт, днешният български живот, осакатен предварително от сталинизма, след това и от посткомунистическото озападняване. Сведения за сталинизма разказвачката черпи главно от юношеските спомени на неемигриралите й от България роднини – спомени, които са поднесени, за жалост, твърде схематично, преповтарят известното и затварят темата в констатации за радикално духовно сгърчване на българския живот в теснотията и параноидността.

С повече литературна плътност се отличава портретът на щутгартските българи – колоритен и насмешлив, той очертава емигрантския профил на хора, събрани от случайността, свързани само от чувството за чуждост, все по-сантименталните си спомени и гаснещи илюзии. Този портрет същевременно поставя в странна близост виртуозни пародийни характеристики и плоски шаблони от рода на този за косматите българи, които живеят дълго, защото ядат чесън, и се женят за първата попаднала им швабска блондинка. По сходен начин поразително точни наблюдения и образни сравнения /сградна проказа, държавни метастази/ за сегашната българска реалност съжителстват с евтини булевардни фрази: Жените сигнализират, че са курви, мъжете, че са брутални. Що се отнася до тази смесица от литературност и профанизация, романът очевидно се заиграва иронично с клишета, изтъркани истини, стари и нови предубеждения. Само че използвайки ги, неволно ги и затвърждава, тъй като не успява да предложи нещо повече от самодоволна литературна игра с тях.

Усет към абсурдното

Времевата си обемност “Апостолов” дължи на гротесковата изходна фикция за постпогребалната церемония в чест на починалите българи от някогашната щутгартска колония. Възмогналият се благодарение на съмнителен бизнес техен сънародник на име Табаков се залавя с осъществяването на куриозна идея. Иска да препогребе бившите си другари в родината им, като за целта се възползва от доходоносен метод, патентован в погребалния бизнес. Криотехника се нарича откритието, самото то се състои в раздробяване на тленните останки в дребни частички. Криотехнически обработени, костите на българските покойници отпътуват от Щутгарт към София, триумфално кръстосвайки цяла Европа – в шествие от 13 луксозни лимузини с вдовиците и децата на непрежалимите, барабар с окачените на всяка лимузина германско и българско трикольорче. Страниците, в които Левичаров описва абсурдната паневропейска процесия, са сред най-забавните в романа.

Впрочем, и в тези описанията разказвачката не знае милост към никого. От злъчта и сатиричния й хъс не е пощаден нито един герой. Чувството за снизхождение и симпатия към човеците й е сякаш отнето – или пък е тъй старателно прикрито зад критиката на грозотата в света, че от него не личи и следа. Остава главно впечатлението, че експлозивният заряд на този роман произтича от компенсаторно преодоляване на някогашна психическа рана, както спазматичният комизъм в него изпълнява ролята на противоотрова срещу меланхолията. Но това научаваме всъщност още в началото на романа, финалът само отново го повтаря.

Удобството на позиционирането - раздаването на присъди от задната седалка - носи и литературни неудобства. Създава усещане за маниерност и анемия.

Sibylle Levitschroff: Apostoloff, Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main, 2009, 254 S.