Митът за хегемонията на Германия

Само допреди година всички хвалеха голямото влияние на Германия в Европа и ролята на канцлерката Ангела Меркел. По онова време Меркел и френският президент Оланд тъкмо бяха успели да склонят Владимир Путин да подпише споразумението от Минск. То не беше перфектно, но все пак доведе до ограничаване на бойните действия. Госпожа Меркел изглеждаше на върха на успехите си и вече можехме лесно да отговорим на прочутия въпрос на Хенри Кисинджър за телефонния номер на Европа: набирайте с код 0049 за Германия и после 30 за Берлин. Да, конците дърпаше германската канцлерка.

Още по време на дълговата криза мнозина европейци виждаха тъкмо Германия като ключов актьор, който има решителната дума за бъдещето както на задлъжнелите страни, така и на валутния съюз като цяло. В кризисните години на Германия ѝ бяха лепнали етикета „хегемон”. Той обаче вървеше с прилагателното „предпазлив”, а това си беше призив към Германия да надмогне конкретните си интереси и да приеме "европеизирането" на националните дългове. Сравнението с ролята на Америка в световен план беше очевидно.

"Държава, без която Европа не може"

Ако не броим икономическата сила на Германия, определението „хегемон” не ѝ подхождаше още тогава, а междувременно доста неща се промениха. В резултат от преселението на народите и „едноличното” решение на германското правителство, днес Германия вече не е никакъв хегемон. Меркел изтърва диригентската палка и сега всички се оплакват, че Германия изпада в изолация, а влиянието на канцлерката върху партньорите постепенно чезне. Ето колко бързо се променят нещата.

Всъщност, предположението, че Германия просто трябва да посочи пътя и всички останали автоматично ще я последват, открай време е малко преувеличено. Да „водиш” в ЕС никога не е било лесно. Преди години тогавашният полски външен министър Шикорски похвали Германия като страна, без която Европа не може, и я призова да поеме лидерска отговорност. Нека не забравяме обаче, че Шикорски обвърза този свой възглед с едно условие: Полша ще подкрепя Берлин единствено ако и тя самата участва във взимането на решенията. С други думи: в Европа никой не може да се налага просто така.

По време на дълговата криза Германия осъзна, че не може да се угоди на всички, понеже едни искат едно, а други - съвсем друго. Наистина, тогава германското правителство успя в голяма степен да прокара своята политика на икономии като условие за спасяване на еврото, но съпротивата срещу тази политика и до днес не е стихнала. Напротив, в момента Италия се опитва отново да я разпали.

Нищо ново

По онова време задлъжнелите страни искаха Германия да им помогне - и в този смисъл Берлин държеше всички козове. Днес обаче германското правителство очаква от партньорите си да му помогнат в кризата с бежанците. А мнозинството от тях не искат. Какви ли ще бъдат европейските поуки за Берлин от този факт? Многозначителни в това отношение са призивите на германски предприемачи госпожа Меркел да бъде подкрепена.

На Меркел открай време ѝ сочат Хелмут Кол като пример за ръководна роля в Европа. Но навремето и Кол се сблъска със стената на съпротивата, особено когато ставаше въпрос за превръщането на ЕС в политически съюз. Той също оставаше сам, когато решаваше да действа единствено в интерес на Германия. Изводът от всичко това гласи: няма друг вариант освен търпеливото балансиране на различните интереси.

Клаус-Дитер Франкенбергер, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”

www.faz.net

Всички права запазени. Frankfurter Allgemeine Zeitung, Frankfurt am Main