Митът Косово

Сръбската политика за Косово се опира върху три стълба: върху мита за една средновековна битка, с който търгуваше не само Милошевич, върху категоричността на международното право и върху кога успешните, кога безуспешни опити да се практикува реална политика и да се балансира между различни интереси. Навярно е съвсем излишно да се занимаваме с псевдоисторическия произход на днешния конфликт около Косово. Онова, което се е случило през един юнски ден на 1389 година на Косово поле действително няма никакво значение при оценката на днешното положение. Много важно е как последващите столетия интерпретират резултата от битката между войските на сръбския княз Лазар и на султан Мурад Първи. Защото митът за Косово поле многократно се използва с успех в сръбската вътрешна политика. За последен път това стори премиерът Кощуница, който през октомври миналата година употреби Косово като лост, за да вкара новата сръбска конституция в парламента. Дори Слободан Милошевич косвено доказа колко практичен е косовският мит, признавайки, че е трудно да се отдели легендата от историческата истина за битката. Той самият шестстотин години по-късно използва тъкмо легендата като инструмент за отмяна на времето. Митичното минало беше присадено в настоящето и употребено за правене на актуална политика. Битката срещу турците престана да бъде просто дрънкане на оръжие от далечното Средновековие. Това се видя много ясно през 1999 година по време на войната на НАТО срещу Югославия. Сръбската пропаганда представи историята като рецидивист, а НАТО попадна в ролята на османлиите. Косовската легенда е много подходяща за всякакви политически злоупотреби и по друга причина. Един от главните елементи в нея е предателството, което “сръбският Юда” Вук Бранкович извършва спрямо княз Лазар, изоставяйки го и обричайки Сърбия на загиване. И до днес всеки сърбин най-много се бои да не го изкарат Вук Бранкович, а освен един маргинален млад политик, последовател на убития премиер Зоран Джинджич, никой в Белград не смее официално да оспорва тезата, че Косово завинаги ще остане част от Сърбия. Обаче нито Съветът за сигурност, нито извънредният пълномощник на ООН Ахтисаари желаят да взимат решения въз основа на някакво средновековно клане. Така че Сърбия в крайна сметка се позовава на международното право. Този аргумент е много силен, защото тъкмо ООН като съюз на суверенни държави по определение отхвърля всякакъв сепаратизъм. Правителството в Белград непрекъснато предупреждава, че ще възникне опасен прецедент, ако с благословията на Съвета за сигурност Сърбия бъде принудена да се откаже от част от територията си. В отговор най-вече САЩ твърдят, че случаят с Косово е уникален. Независимо от разликите, които подчертава Вашингтон в тази своя аргументация, факт е, че и чеченците, и уйгурите, и кюрдите в бъдеще ще могат да се позовават на случая с косовските албанци и да искат отделяне от съответната държава. Третият стълб на сръбската политика по отношение на Косово е хладнокръвното изчисление, че Русия ще наложи вето върху плана за независимост на провинцията. Руският президент Путин, който тъпче своите сънародници със свръхдози самочувствие, компенсирайки изгубеното през 90-те години, се опитва и на Балканите да си възвърне стари зони на влияние. В тези негови опити най-видимият инструмент е енергийната политика. Един от най-важните планове на Москва е прокарването на петролопровод от българското черноморско пристанище Бургас до гръцкия град Александруполис на Егейско море. България обаче, която навремето беше най-верният васал на Москва, вече е член на ЕС и Русия смята, че не може да й има доверие – независимо от все още съществуващите стари руско-български връзки, най-вече при военните и в тайните служби. Колкото до сръбския път към ЕС, в момента той изглежда необозримо дълъг. Ако Сърбия продължи да се отчуждава от Запада, поради липса на други възможности Белград може отново да потърси по-тясно обвързване с Русия, за което отдавна настоява националистическият лидер Войслав Шешел, обвиняем пред трибунала в Хага.