Моите паранои
12 октомври 2011Представете си: аз имам петнайсетгодишна дъщеря. Водя я да хапнем нещо. Но дори самите думи „водя я да хапнем нещо” ме вбесяват – в тях им една такава гнусна, консуматорска, елегантна лековатост. Я по-добре да кажа: завеждам я да я почерпя в някакво заведение за бързо хранене.
Тя е спечелила конкурс по немски език в своята немска гимназия и си е заслужила почерпката. И какво става там? Аз разглеждам менюто и в главата ми нахлуват една след друга моите гърчещи се като отровни стоножки паранои.
Ужасно гузен баща
Вижте сега: аз имам важна причина да искам да бъда много добър баща. То е, защото съм разведен с майката на дъщеря си. Знаете сигурно колко много чувство за вина изпитват такива бащи.
И ние избираме нещо за похапване (ах тая мазна, лековата консуматорска дума!) и аз се гърча. Защо? Защото в главата ми нахлуват на талази мисли за това, че с всяка от поръчаните храни аз ще навредя на дъщеря си. Помислете си: не е ли така и при Вас?
Недей!!! Ще умреш!!!
Гледам как дъщеря ми си поръчва чийзкейк. И в главата ми избухва гняв, яд и угризение. Крещя в главта си: Не, детенце мое, глупаво мое момиче, недей! В тия пасти има хидрогенирани мазнини, достатъчни, за да убият кит! Но не смея на глас да й забраня. Защото да спреш дете от любимите му сладкиши в наше време се смята за престъпление. Да ограничиш детето си от КОНСУМИРАНЕ?! Това е фашизъм! И аз си мълча. Виновен съм и ако купя тоя хидрогениран чийзкейк, и ако не го купя.
И ето сега идва завръзката! Кой, по дяволите, ме е научил, кой ме е изманипулирал така: че хидрогенираните мазнини са ужасно вредни? Кой ми е казал, че примерно изкуствените подсладители са отровни и ужасно канцерогенни? Кой така ловко създава моята параноя?
Един от седем милиарда кретени
Помислете си: аз, обикновен баща от седеммилиардния виещ и скимтящ кошер, отивам да направя жертвоприношение пред виновната си съвест. Да направя извинителен жест към дъщеря си, като я заведа да хапне сладки неща. И в същото време знам от някъде, че тези неща са ужасно вредни и смъртоносни. Пълни са с хидрогенирани мазнини, които запушват кръвоносните съдове (прочетете за ужаса на транс-мазнините!), пълни са с подсладители, които предизвикват рак на пикочния мехур и панкреаса.
И аз стоя - раздвоен и нещастен - и се чудя: Как може, щом са вредни, да ги произвеждат и да ги продават тия неща? Хем пък на деца? Какво означава това? Че моите събратя - хората, производители и продавачи, искат да ме убият? Да убият дъщеря ми? Параноя.
Ааа, те няма да вземат да ни лъжат я...
Седя и гледам дъщеря си, докато тя безгрижно яде своите пасти. Преглъщам сухо и се опитвам да се успокоя. Казвам си: в края на краищата не е възможно да са чак толкова вредни тия неща, тия е-та и консерванти... тия хидрогенирани мазнини... щом ги произвеждат... щом ги продават... щом толкова много хора ги ядат и са още живи...
И се сещам, че всъщност милиони измират, че ракът и инфарктите са епидемия. И се сещам за всички други ужасни и гробовни статистики. И чак ми се прищява да грабна чийзкейка на дъщеря си и да го изхвърля. Все едно в него има бацили на антракс. Но не го правя. Аз все пак... все още съм консуматор и роб – не мога да правя резки и смели жестове. Пък и какво ще променя с такъв жест? Само ще заприличам на луд в очите на дъщеря си. А тя от утре пак ще яде купища боклуци.
Разделяме се с дъщеря ми и аз отново искам да се освободя от тая параноя. Консуматорската параноя, насадена от безброй чужди рекламни и антирекламни мнения.
В тях са и хлябът, и ножът
Прибирам се вкъщи и по пътя се сещам, че най-вероятно лоша слава на хидрогенираните мазнини създават производителите на зехтин. Те са и без друго едни от най-мощните индустриалци в света.
Могат да си позволят да унищожат конкурентите си с малко антиреклама. Могат да си купят поне петстотин водещи института, пълни с гениални и добре платени учени, които да доказват по цял ден, че хидрогенираните мазнини са най-вредното нещо на света. По същия начин производителите на захар могат да платят дори на Нобеловия комитет, за да разпространява антиреклама за изкуствените подсладители.
Казвам си това и въздъхвам. Все още съм едно малко, смешно и лесно за манипулиране консуматорско лайно. Което се съобразява с всякакви паранои. А искам да стана възрастен и смел човек. Който просто с един замах блъсва от чинията на детето си лошата храна. И му дава хляб. Омесен и изпечен от него. В неговата чиста и смела фурна.
Честито на Калин Терзийски! Той е сред 12-те носители на Годишната награда на Европейския съюз за литература. Наградата се присъжда на най-добрите нови или утвърждаващи се автори и се връчва на най-голямото в Европа книжно изложение - Панаира на книгата във Франкфурт. Терзийски е заслужил отличието с краткия разказ "Има ли кой да ви обича".