Мълчанието на Плевнелиев

Коментар на Еми Барух:

Трета седмица след огласяването на “най-чудовищната афера в новата история на България”, наречена “Българският Уотъргейт”, президентът Росен Плевнелиев не намира за необходимо да направи официално изявление по въпроса. Това колкото странно, толкова и смущаващо мълчание кънти в клокочещото разнообразие на публичните догадки, обвинения и закани.

Непонятно, нелепо

След като двайсет и два дни цялото българско общество се занимава с това кой, кога, кого и защо е подслушвал, след като течът на секретни данни продължи да блика от пропуканите артерии на най-дискредитираното в момента ведомство, след като в публичното пространство продължават да се множат профили на хора от подземието, които години наред са държали невидими управленчески лостове, след като Председателският съвет на Европейския парламент взе решение темата за незаконното подслушване в България да бъде дадена за разглеждане на Комисията по граждански права, правосъдие и вътрешен ред, безмълвието на Плевнелиев започва да прилича на предумишлена “отстраненост”, която тласка президента на всички българи към една неподходяща за днешната политическа динамика доброволна изолация.

Това мълчание е още по-нелепо на фона на обстоятелството, че титаничният скандал, демаскиращ тайната власт на властниците, се случва в период, когато президентът представлява единствената институция, избрана от народа.

Национално отговорното поведение в такива случаи не допуска дистанцираност, изключва удобното празнословие, не понася хлъзгавите клишета на дипломатичния консенсус. Крясък е нужен. Нужна е ярост срещу моралното похищение на държавата, ярост, артикулирана с болезнено откровение; нужно е мъжество, поведение на държавник, готов да застане срещу довчерашните си приятели - макар и “сам”, дори когато “други няма”.

И пак осъмнахме омерзени

Уви, от президентската институция и от назначеното от Плевнелиев служебно правителство се чува само мрънкане, някакъв миш-маш от клишета за “национално отговорно поведение”, “воля”, “пълно съдействие”, “ясни заявки” за “стабилност в тези турбулентни месеци”...

Двайсет и два дни след началото на поредния скандал осъмнахме загубени в превода, омерзени от подлия кабинетен шепот на политиците, от тяхната бездушна арогантност.

Фалшива би била всяка патетична реторика срещу днешното мълчание на българите, които излязоха на улицата заради цената на тока, но не и заради "цената на подслушването". След като президентът на всички българи не намери за необходимо да реагира, какво да очакваме тогава от обикновените хора...

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел