Мъртвият крал винаги е добър крал

В дъбов ковчег с оловен обков бяха положени тленните останки на краля. Натоварен на каляска, ковчегът потегли към бойното поле на Босуърт, където е загинал Ричард Трети. По-късно саркофагът беше изложен в катедралата на Лестър: обвит в гоблен, поставен върху дървено магаре и украсен с макет на кралска корона, екземпляр от Библията и три свещи. Хиляди англичани се наредиха на дълга опашка, за да видят саркофага на покойния монарх. Накрая, под звука на щракащите фотоапарати и мъркащите телевизионни камери, кралят беше погребан за втори път.

Пълен кич, нали? Нека да си припомним, че в творбите на Уилям Шекспир Ричард Трети е описан като много отрицателна историческа личност. Средновековният крал е ту отровна жаба, ту гърбушко, ламтящ за власт, ту усмихнат детеубиец. С две думи: самото Зло. Според учебниците по история във Великобритания, той е бил последният английски крал, загинал на бойното поле в битка за короната си – през 1485 година.

530 години по-късно мнозина британци го смятат за много напредничав монарх. „Той има големи заслуги за британската правна система, защото за пръв път осигурява и на бедните си поданици достъп до правосъдие”, твърдят неговите привърженици. Дали пък лошото име на Ричард Трети не е резултат само от пропагандата на неговите врагове - Тюдорите? И дали грозният му образ не е просто дело на победоносния Хенри Седми Тюдор, дядо на Шекспировата спомоществователка кралица Елизабет, който го оплюва посмъртно, за да легитимира собствената си власт?

Какво означава историята за средния британец?

Ако и Вие си задавате подобни въпроси, значи сте съвсем в час с британската дискусия. В час са и общинските власти в Лестър, които показват отличен бизнес-нюх. Те бързо преустроиха в музей на Ричард Трети едно старо училище близо до изкопа, където бяха намерени костите му. Само за няколко месеца броят на посетителите достигна 100 хиляди. Дори германските вестници отбелязаха този „Всенадорен празник със саркофаг” и „Изкривената история на Ричард Трети”. Независимо от това, за не-британците си остава загадка защо хората на Острова така се вълнуват от мрачната съдба на един отдавнашен крал и как е възможно да си създават подобни исторически „купони”. И изобщо: какво всъщност означава историята за средния британец?

На Острова се смята за добър тон да членуваш в една от двете големи организации за опазване на историческото минало – „Британско наследство” и „Национален тръст”. Там много се гордеят със собствената история и всъщност са си съвсем самодостатъчни – предполага го всъщност островното им положение. За не-британците изглежда очевидно, че тъкмо тази самодостатъчност поражда и радостта от историята на хората в онези земи. В континентална Европа отделните нации са доста по-зависими една от друга. Разликата става особено видима всеки път, когато Евросъюзът се опита да придърпа към Брюксел определени национални компетенции. В тези случаи британците почти винаги казват „не”, понеже такива опити засягат сърцевината на тяхната идентичност. С други думи: култът към историята е извор на британската идентичност. Народните тържества около саркофага на Ричард Трети всъщност са инструмент за укрепване на британското национално самочувствие. Пък и мъртвият крал винаги е добър крал…