На кого служи трибуналът в Хага?

Преди няколко месеца датският съдия Фредерик Хархоф в поверително писмо до свои колеги обвини председателя на трибунала Тиодор Мерон от САЩ, че под политически натиск променя практиката на съдиите. След няколко оправдателни присъди срещу сръбски и хърватски офицери Хархоф е убеден, че политическите интереси на САЩ и на Израел са наложили мълчалива смяна на курса. Дълги години трибуналът търсеше отговорност на политическите подбудители и военните ръководители за военни престъпления, извършени от техните подчинени, но тази тенденция се обърна. За едни твърдението на Хархоф за политически натиск е в жанра „теории на заговора”, други го виждат като храбър борец за справедливост, коментира Хеле Йепесен от Дойче веле. А в „Нойе Цюрхер Цайтунг” Сирил Щийгер навлиза в дълбочината на проблема:

„След всяка война се надига призив виновните за извършените зверства да бъдат съдебно преследвани и осъдени, а жертвите да получат справедливо възмездие за претърпените мъки. Същото се случи и след югославските войни. Още през 1993 година, тоест по време на Босненската война, беше създаден трибуналът на ООН за преследване на военнопрестъпниците. Този трибунал не на последно място се роди и от гузната съвест на Запада, който години наред не предприе нищо, за да спре касапницата пред собствената си порта.

През първите години трибуналът не свърши кой знае какво. Това беше златното време на националистите-подпалвачи на Балканите, които се превърнаха в партньори на Запада при опита му да установи мир, а после станаха дори гаранти за следвоенния ред в Босна и Херцеговина. Едва в началото на 21-ви век Хагският трибунал успя да повдигне обвинения и срещу високопоставени политици и генерали. Вече изглеждаше достижима една от най-важните цели на трибунала: да привлече към отговорност политическите подпалвачи на войните в западната част от Балканите.

Какво е съвместно престъпление?

Скоро обаче се видя, че в много сложните дела срещу военни и политически ръководители е особено трудно по безусловен начин да се докаже личната им вина. Почти невъзможно е да се изясни дали именно те са планирали и разпоредили извършването на престъпления, и дори дали наистина са знаели за тях. Така възникна съвсем нов престъпен състав: „съвместно престъпно действие”. Чрез него трибуналът се опита да привлече към отговорност тъкмо генералите и политиците. През призмата на тази юридическа конструкция етническите прочиствания се оказаха не резултат от войните, а тяхна цел. Така обаче трибуналът попадна в сивата зона между правосъдието и тълкуването на историята. И често се поддаваше на изкушението да разглежда не само конкретните военни престъпления, но и темата за кървавото разпадане на бивша Югославия. А това доведе до редица конфузии и провали.

Напоследък обаче трибуналът произнесе няколко оправдателни присъди, които свидетелстват за смяна на курса. Очевидно съдиите вече интерпретират по-строго състава „съвместно престъпно действие” и принципа за отговорността на командирите и политиците, а това означава и по-малко осъдителни присъди. Ако се запази, тази тенденция ще даде сериозно отражение върху международното наказателно право и ще обрече на неуспех опитите да се търси отговорност на военни и политически ръководства за престъпления, извършени от техните подчинени.

Това важи с особена сила за сръбски и хърватски генерали и политици за престъпления, извършени в Босна, тоест – извън територията на техните страни. Така ще се укрепи официалната позиция на Сърбия, че в Босна е имало не външна агресия, а гражданска война, в която са участвали всички. И съответно – всички са еднакво виновни.

През политически очила

Независимо от всичко трибуналът в Хага дава сериозен принос за юридическото преработване на югославските войни. В огромния му архив са събрани свидетелски показания, документи и тайни досиета, които са златна мина за бъдещите изследователи. Съдът обаче не може да освободи политиците от отговорността им да изяснят ролята на своите страни в раздпадането на бивша Югославия. Сърбите и хърватите все още си имат отделни, собствени истини. Ето защо и до днес всяка присъда на трибунала се гледа през политически очила. Когато бъде осъден сърбин, Загреб празнува присъдата като победа на своята гледна точка. Докато Белград казва, че това е опит да се пренапише историята. Осъдят ли хърватин (което се случва по-рядко), тогава Сърбия триумфира, а Загреб обвинява трибунала, че фалшифицира историята и поставя на подсъдимата скамейка целия хърватски народ.

Да, политиците се опитват да оставят зад гърба си мрачното минало, но въпреки това то няма скоро да остави на мира страните от Западните Балкани. Все още жертвите срещат на улицата своите палачи, все още децата в Босна ходят в етнически разделени училища, учебниците по история все още насъскват срещу съседите. Вината не е на трибунала в Хага. Не правосъдието трябва да се погрижи за помирението – то е работа на държавата и на обществото”, пише още Щийгер.