На кушетката

Българският дебат през последните десетина година страда от остра недостатъчност на ценности и целеполагане: евроатлантическият избор на страната вече не предизвиква никаква съпротива, икономиката е включила на висока скорост и върви без (дори понякога въпреки) намесата на политиката. Но същата тази политика от все сърце мрази загубата на видимост, поради което примамва съвкупния си електорат на своята доста продънена психотерапевтична кушетка и с ченгела на псевдодискусиите му вади от устата натрупаните (реални или изфантазирани) страхове, травми, обиди и огорчения.

Както всеки психотерапевт, българската политика е убедена, че главната й цел е да създаде у пациента

субективно усещане за щастие

и че това може да стане с много говорене. Психотерапевтът не решава битовите проблеми на своя пациент, той няма да отиде да му поправи спукания радиатор или да му върне заграбения от бандити парцел, няма да му даде кредит или да му плати важна операция – психотерапевтът взима пари от пациентите, за да си говори с тях за душевното им състояние.

Например – за доминантния баща, в чиято сянка пациентът се гърчи вече десетилетия и все не може да излезе на светло. В зависимост от собствената си нагласа, българският политически психотерапевт кротко и напоително обяснява на полегналия на кушетката електорат, че е крайно време да се отърве от всевиждащото око и дългата ръка на: Русия, великите сили, Европейския Съюз, та чак до разни самозвани родители (и колеги психотерапевти) като Костов, Царя, Първанов или Бойко. Така на бял свят излизат всички срамни тайни от детството – и турското робство, и членството в БКП, и досието в Държавна сигурност, и китките за Негово величество. В края на сеанса пациентът вече съвсем е объркан.

Електоралните тревоги и лечението им

Следващият сеанс е посветен на сексуалните (в преносен смисъл) тревоги, които измъчват електората, застанал пред огледалото на международното обществено мнение. „Защо американците и германците могат, че дори гърците, а пък аз не, а, докторе?” За да напомпа пациента си с енергия, психотерапевтът охотно го подсеща за великите български ханове, за Първото и Второто царство, за Златния век, за Възраждането, Освобождението и Съединението, та чак до Световното 1994 и го окуражава с лъстивите погледи, които хвърлят към българския му паспорт хиляди македонци и молдовани. Но и тази душевна виагра не повдига пегела на щастието до необходимото равнище, така че пациентът трябва да плаща за нови сеанси. В тях става дума, например, за сънищата му. За лошите, в които мафията и корупцията го душат в леглото му. И за хубавите, онези с мерцедесите, яхтите и фолк-дивите. Само дето психотерапевтът нито може да прогони лошите, нито да опредмети добрите.

Сеансите обаче продължават. С все нови и нови психотерапевти.