Нашенци или граждани на света?

Последният повод за този текст е кандидат-президентският дебат в САЩ: Тръмп, който по-рано се беше отличил с глупавите си идеи за стена срещу Мексико, пред осемдесет и няколко милиона телезрители нападна всички търговски споразумения, в които се е ангажирал Вашингтон. Световният търговски обмен ограбвал нещастните американци, затова трябвало да се отговори с тарифи, мита, политически шантаж. Учудващото е, че макар много по-сдържана, конкурентката му Клинтън също зае протекционистки позиции - отначало работила за Тихоокеанското споразумение, но като видяла резултата, разбрала, че е лошо.

За Трансатлантическото май изобщо вече не става и дума – а то впрочем поставя в леко абсурдно положение европейските леви, които се бореха с него като форма на американски империализъм. Самите империалисти се чувстват експлоатирани от своя империализъм, така ли? Само си представете какво би станало утре, ако Тръмп извади САЩ от Световната търговска организация – друг книжен тигър за левите по света. Вярно, нелегитимна организация, често подкрепяща най-едрия бизнес - можем да измислим всякакви критики, но какво ще стане без нея? По-добре ли ще е малките като нас да преговарят с големите като САЩ тет-а-тет без общи правила? И дали си представяме какъв ще е спадът на световната икономика, ако търговският обмен рязко бъде намален? Сигурно ще е по-справедливо, но много по-бедно, а дали хората са готови за това, не знам.

Истерията на тема "бежанци"

Да отстъпим крачка назад. Европа изпадна в истерия на тема бежанци, уж защото били джихадисти. Това обаче е само извинение за нещо, което европейците още не смеят да си признаят: в една значителна своя част те започват да се настройват против свободното движение на хора, което е централен аспект на глобализацията. Ислямът, културата, цветът на кожата – не взимайте твърде насериозно всичко това; става дума за нещо много по-дълбоко. Обединеното кралство напусна Евросъюза не заради сирийските бежанци, които можеше да подбира, а заради поляци, румънци и българи, които имат право свободно да търсят работа там. Обиди всякакви: полският водопроводчик правел дъмпинг на трудовия пазар, румънецът точил социалната система, българинът бил мръсен - каквото им хрумне на вестници като "Сън".

Истината е, че хората не искат в периметъра им да влизат конкуренти: за жилища, територия, работни места. Глобализацията е поставила всеки на планетата в конкуренция с всеки друг, всяка страна – с всяка друга. А конкуренцията нито е приятна, нито естествена, тя активизира рефлекса "сигурност". През първата модерност например човек се състезава докато учи, намери работа – после има своето запазено място в обществото до края на дните си. Е, глобализацията ликвидира всяко спокойствие и днес 40-годишната учителка може да стане гледачка, а стругарят – келнер. Защото на другия край на планетата някой е кликнал върху едни икони и е преместил някакви милиони от едно място на друго. Е, едната несигурност лесно се пренася метафорически върху другата – тероризма. Е, с малко художествена инвенция на медиите.

Тази критика не е на мода

Странното в цялата работа, впрочем, е, че спонтанният гняв срещу движението на хора не е съпроводен от  протести срещу много по-дълбоката язва на глобализацията: свободното движение на капитали. Хайде да уточним – свободното движение на "къси" капитали, които спекулират на пазарите, подплашват се от всеки медиен полъх и нямат никаква отговорност към територията или хората. Забравихме данъка "Тобин", който трябваше да облага международните финансови спекулации; не стигнахме докрай с разследването на банковия обир от 2007-2008; козметични мерки последваха офшорните разкрития в Панама от тази година; страните се надпреварват да примамват номадските капитали, като свалят и без това занижените си национални изисквания. Но тази критика на глобализацията май не е на мода – елитите ловко пренасочиха яростта на гражданите от глобалния спекулант към нещастния мигрант, който се примъква към трапезата на богатите. Само сравнете омразата, която уж лявата БСП генерира срещу сириеца, проникнал на територията ни в някой багажник, с любовта към глобалния гигант "Газпром". Приятелите на Фараж в Дъдли са същите.

В същото време се разклаща световната система за сигурност: Тръмп не иска да плаща за защитата на богата Европа, а може би изобщо се кани да разпусне НАТО. Нека припомня, че макар не толкова крайни, изолационисти бяха и повечето от останалите кандидат-президенти, включително донякъде и самият Обама. Трудно е да се разбере каква точно е позицията на Турция в Алианса; България прави странни жестове; в Европа се подхвана темата за собствена армия, която предизвиква единствено разделения… В това време войната настъпва. А нали тъкмо краят на Студената война и преходът от политика на силата към пазар и дипломацията беше в основата на глобализацията?

А тя, глобализация, всъщност трябваше да означава планетарна култура. Парадоксът, който наблюдавахме през 1990-те обаче, беше, че вместо да хомогенизира, световната културна сцена стимулира желанието за оразличаване, за възвеличаване на миналото, за преизмисляне на традициите. Доскоро това изглеждаше забавно и обогатяващо: от известно време обаче културата се превърна в генератор на омрази и знаме на кървави битки. Убийците от "Боко Харам" в  сърцето на Африка изразяват това със самото си име, което значи "западното образование е нечисто". Срещу глобалната култура въстанаха не само ислямски фундаменталисти, но и православните в Русия, които се върнаха към своя евразийски път. В Америка тече расова война с афроамериканците, които все по-често се позовават на културната си специфика.

В БПЦ: българщината преди Светия Дух

Нашият континент, разбира се, не прави изключение. Европейският национализъм се върна към ритуалистика, която преди няколко десетилетия искрено щеше да ни забавлява. Но започна да става страшно. Орбан подплатява антиевропейската си политика с препогребване на герои и подмяна на статуи на централния площад на Будапеща; в Македония тече "антиквизация" на Скопие, станало световна столица на кича; в България пък има фентъзи владетели със светещи очички, Дева Мария за книгата на Гинес, задължително хоро в училище… Космополитната идея е в отстъпление. Дори е малко срамно вече да говориш за някакви общочовешки неща – даже православната ни църква набляга повече на българщината, отколкото на Светия Дух.

И все пак има един парадокс, който не разбирам. Сред цялата тази битка срещу движението – защо масите още не са насочили яростта си към един от най-сериозните вектори на глобализацията, туризма? Наблюдаваме тъкмо обратното: колкото по-горда и самобитна е една страна, толкова по-ревностно тя предлага своя виенски шницел или шопска салата на туристите. Дали анти-глобализационната ярост наистина е насочена срещу мобилността или напротив, искаш да си оградиш едно място и да взимаш такса за преминаване на мобилните? Дали днес, след егалитарния ХХ-ти век вече е нормално да бием бедните, а не богатите? Или все някога ще има масов изблик на народен гняв срещу туристите, които шумят, задръстват, замърсяват чистата народна душа?