Негостоприемна България

Гостът трябва да се уважава и закриля - подобно задължение съществува у повечето народи. В нашия регион това изразява митът за Зевс Ксениос, покровител на странниците. Според легендата, преминала в приказките на много народи, богът се явява предрешен като опърпан чужденец, който награждава тези, които се погрижат за него, и наказва онези, които го изпъдят. Етимологическата връзка между „гост” и „господ” в българския език напомня за споменатото задължение.

Традиционното отношение към госта не е пазарно. От него се очаква да влезе в отношения с приемащите, да ги „уважи”, да се подчини на реда в къщата им, от която става част за малко. Когато поканим приятел да преспи в дома ни, сме в тази форма на гостоприемство: постиламе му в стаята, която е „най за пред хора”, приемаме с протести подаръка, който е донесъл на детето, обясняваме му кои чехли да сложи.

Традиции и бизнес

Това традиционно гостоприемство обаче няма как да не изчезне с появата на туризма. Защото в туризма става дума за съвсем друго: за клиенти, които плащат за услуги. Разбира се, може да се симулира и малко традицинно гостоприемство, да речем собственикът на хижа в австрийските Алпи да седне до туристите на по шнапс и да ги разпита за страната, от която идват. Принципът обаче е друг – туристическият бизнес се състезава на един пазар, където клиентите очакват от конкретното място услуги по един все по-глобален стандарт. В този стандарт наред с чистите чаршафи се очаква усмихат рецепционист, някакво подаръче от администрацията, та дори минимален „човешки контакт”.

В този смисъл би трябвало да се запитаме защо българите мразят клиентите си, а не защо не са гостоприемни.

За магазинчетата имам отговор – там седят едни девойки, наети на минимална заплата, които разглеждат тази си професионална реализация като временна житейска несправедливост. Имате ли 43-ти номер? Не, само каквото е изложено. Разбира се когато продавачът е самият собственик, контактът протича съвсем различно: той може дори да изтича до склада и да ви намери съответния номер обувки. Ако някой обича теорията, може да си поиграе тук с марксисткото отчуждение на наемния работник от времето на първоначалното натрупване на капитала. 

От какво зависи качеството?

Качеството на туристическите услуги винаги е зависело от редовната клиентела. Хазяйката, при която съответното чешко семейство ходи всяка година, е далеч по-„гостоприемна” от онази, при която то се озовава случайно. В този смисъл търсенето на разнообразие, което залегна в основата на днешното туристическо потребление, автоматично подкопава качеството. Заможните туристи идват в България по веднъж, за да се сдобият и с този опит. Обикновено не им харесва и не повтарят поради всички тези неща, които си знаем – по бетонираното Черноморие няма природа, няма култура, няма сигурност, няма спокойствие... - включително заради „негостоприемния” персонал.

Тези, които се връщат отново, идват да пият и да се почувстват богати на фона на много бедната България. Те създават у местните усещане за несправедливост – гледай колко плащат в тяхната страна и как се пазарят тук. Е да, ама нали затова са дошли, нали това е основното достойнство на българския туризъм, да бъде евтин. И как няма да бъде при подобно свръхпредлагане и презастрояване, което автоматично подбива всяка разумна цена.

Вътрешно Камериерката мрази клиентите си още повече: защото нейната работа е още по-временна и случайна. Това е продавачката от Ямбол, която си взима отпуск два месеца, за да спечели някой лев в Приморско. Вероятно има някакви големи вериги, които ангажират работници през цялата година и им задават перспектива за професионално развитие. Но в общия случай става дума за масов трудов номадизъм, където главното е да изкараш едни пари, да пласираш едни сувенири, да вземеш бакшиш от едни руснаци и - дим да те няма. Обидното е, че не си се уредил/а за тази неплатена отпуска примерно в Испания, където плащат двойно и тройно. Обиденият на живота работник няма как да не мрази клиента си, а клиентът няма как да не го усети.

Туризмът не е като саденето на домати

Погледнато от една по-общокултурна перпектива, туризмът съвсем не е безобидно занимание като саденето на домати например. Едно е германският бюргер да иде на ски в Швейцария (тази страна обикновено е сред първите места по „гостоприемство” – разбирай по добро отношение към клиентите – в класациите). Разлика в стандарта не се усеща, а по икономически показатели местните дори са по-богати от гостите. Съвсем друго е, когато същият този германец пристигне в места като България или Египет, където не легендата, а парите му автоматично го правят Зевс Ксениос, и то директно и брутално, без всякакво преструване на беден скитник. В подобни страни практически всеки турист е богаташ, единият печели примерно 500 лева на месец, другият – 10 000.

В ислямския свят десетилетното напрежение между щастливите, богати, безгрижни, сексуално освободени западни гости и местното обслужващо население изби в ислямистки революции и фундаментализъм. До каква степен масовизираният евтинджийски туризъм деструктурира българската култура ще разберем тепърва. Нека все пак имаме предвид, че зад пропадането на България в класацията на „гостоприемството” стоят много по-тежки проблеми.

Автор: И. Дичев/Редактор: М. Илчева 

Този текст е публикуван и в "24 часа"