(Не)доверие по български

Представете си го така: една държава тържествено решава да забрани на политиците си да управляват икономиката. Настава криза – наместо да вземе заем за да прескочи трапа и да продължи напред, да увеличи данъците или изобщо да направи нещо, тя тържествено решава да оставя нещата на самотек. Да се оправя кой както може, да мре, да емигрира - нас ни интересуват само счетоводните цифри, заложени в конституцията. Какво да правиш, природа – оцеляват най-силните! Не казвам, че е хубаво да се задлъжнява. Разбира се, че е важно за какво се взимат пари и как с тях да се осигурява развитие. Но в "пакта за стабилност" става дума за това да се парализира държавата за много години напред, да се сложи таван на всякакво общо начинание.

Неолиберализмът и селският манталитет

Колкото и странно да е, подобни неолиберални идеи са много близо до селския манталитет: щом дойдат трудности, най-добре да се свиеш, да го изгладуваш (е, ще гладуват не тези, които решават, но това са подробности). Обратно, най-динамично развиващата се страна в последно време, САЩ, за добро и лошо, е общество на кредита, дума, която означава „доверие”.

Е, именно доверие няма у нас и вместо политиците да потърсят начини да го укрепят, опитват се да институционализират недоверието. Нека напомним и че идеята за фискален борд дойде от СДС в момент, когато тази партия се усъмни в това, че ГЕРБ ще развърже популистката кесия и ще раздава пари на калпак. Е, сега недоверието на една полу-опозиционна партия се превръща в политика на самата управляваща сила!

Подобен порив за вързване на ръцете не е ново у нас; можем да кажем, че той е в сърцевината на българската политическа култура, за която инертността и оцеляването са основни ценности. „Най-добре да не правят нищо” – това ще чуете и от ляво и от дясно, отгоре и отдолу. Спомнете си как беше дефинирана функцията на президента в началото на прехода – основната грижа беше в това, да не му се даде твърде много власт, защото тогава демократичните сили си мислеха, че той непременно ще е от БСП. Значи избираме президент, но предварително сме изпълнени с недоверие към него, кой го знае, може да злоупотреби.

По подобен начин можем да интерпретираме такива институции като Великото народно събрание или Конституционния съд, които правят крайно трудна всяка сериозна промяна в държавното устройство. Те съвсем не са задължителни за демокрацията, още по-малко е задължителна комбинацията помежду им.

Пропорционалната избирателна система завинаги ни обрича на това да нямаме стабилно и решително управляващо мнозинство – да не би някой да навири твърде много глава от казана и да извърши сериозни политически действия. Многобройни тържествено изглеждащи органи като СЕМ или Омбудсмана са направени така, че при никакви обстоятелства да не се превърнат в субекти на политика. Но недоверието се е просмукало много по-дълбоко отколкото си представяме.

Доверието - въпрос на вкус?

Вярваме ли на журналистите? Разбира се, че не – те са купени, пристрастни, неинформирани. Ако имаме избор между журналистически анализ и някакъв гол факт, примерно пуснат по Уикилийкс, естествено вярваме на голия факт, макар не съвсем да го разбираме (а пък ако е картинка най-добре!). Ако имате избор между положително звучащи новини и някакви ужасни, уличаващи разкрития – на какво ще повярвате? Основното правило, което следва българският гражданин, когато се опитва да се ориентира, е, че всичко е много по-лошо отколкото изглежда.

Или вземете академията. Имате някаква научна институция от едната страна, от друга – небивалиците, които бълва интернет. На кое вярваме? На едната страна имате „синодални старци”, скучни теории, прашни книги; на другата – разкрития, скандали, удивления.

Миналата седмица, завършвайки лекция за мита в съвременното общество, опитах да разведря аудиторията с няколко градски легенди, по моему трябваше да звучат абсурдно. Каква беше изненадата ми, когато една от студентките попита: „Г-н професор, вярно ли е, че светът се управлява от малка група илюминати, които контролират всички банки, армии и правителства?” Положих усилие да анализирам конспиративните теории, тяхната история и функция, но студентката нямаше вид на убедена: „А защо да вярвам на вас, а не на Дан Браун?”

Честно да си кажа – вече не знам.